— В това село непрекъснато ми мирише на нещо — каза Гордон. — Още от първия ден. Малко сладникаво и гадно. Като на мишки.
— А, знам за кое говориш. Това е конопът. Тук има много гръсти. Конопът сам по себе си е с неприятна и тежка миризма на мърша. И освен това в районите на военните действия, когато в конопа падат убитите, те дълго време остават неоткрити и се разлагат. Трупната миризма е много разпространена тук, това е естествено. Пак Бертата. Чуваш ли я?
През тези дни говореха за всичко. Гордон знаеше мнението на приятеля си за войната и за духа на времето. Юрий Андреевич му разказа колко трудно бе свикнал с кървавата логика на взаимното изтребление, с вида на ранените, особено с ужаса на някои съвременни рани, с обезобразените живи хора, превърнати от сегашната бойна техника в уродливи късове месо.
Гордон всеки ден ходеше някъде с Живаго и благодарение на него виждаше какво става. Естествено, че осъзнаваше цялата безнравственост на безделническото заничане към чуждото мъжество и към това как други с нечовешки усилия побеждават страха от смъртта и как рискуват, и какво рискуват. Но бездейните и безрезултатни въздишки по този повод му се струваха не по-малко безнравствени. Човек трябваше да се държи според положението, в което го е поставил животът, честно и естествено — така смяташе той.
При пътуването до летящия отряд на Червения кръст, който работеше на запад от тях, на полевия превързочен пункт почти досами позициите, Гордон от собствен опит разбра как човек може да падне в несвяст само от вида на ранените.
Пристигнаха на поляната край гората, наполовина срязана от артилерийския огън. В изпочупените и стъпкани гъсталаци стърчаха разбити и деформирани оръдейни щитове. Яздитен кон беше завързан за едно дърво. Дървената постройка на лесничейството беше с наполовина отнесен покрив. Превързочният пункт се помещаваше в канцеларията на лесничейството и в две големи сиви палатки, опънати насред дъбравата оттатък горския път.
— Не трябваше да те взимам — каза Живаго. — Окопите са съвсем наблизо, на километър-два оттук, а нашите батареи са там, зад гората. Чуваш ли какво става? Не се прави на герой, ако обичаш, не ти вярвам. Сега умираш от страх, това е естествено. Всеки момент положението може да се промени. Снарядите ще стигнат дотук.
На земята до горския път лежаха по корем и по гръб, прострели крака с тежки ботуши, прашни и уморени млади войници с мокри от пот гимнастьорки по гърдите и на гърба — остатъци от твърде оредялото отделение. Бяха ги извели от продължаващите четвърти ден боеве и ги изпращаха в тила за кратка почивка. Войниците лежаха като каменни, те нямаха сили нито да се усмихват, нито да ругаят, и никой не обърна глава, когато по пътеката откъм гората изгромоляха няколко забързани брички. Безресорните тачанки с ранените, подкарани в тръс, подскачаха нагоре-надолу, дочупваха костите на нещастниците и им преобръщаха вътрешностите. Те караха ранените до превързочния пункт, където им се даваше първа помощ, надве-натри ги превързваха и в някои по-екстрени случаи набързо ги оперираха. Всички те в ужасяваща численост бяха изнесени от бойното поле при окопите преди около половин час, когато огънят за кратко стихна. Поне половината бяха в безсъзнание.
Когато ги докараха до входа, от канцеларията излязоха санитари с носилки и започнаха да разтоварват тачанките. От палатката надникна милосърдна сестра, придържайки с ръка платнището отдолу. Сега не беше на смяна. Беше свободна. Двамина се караха на висок глас в гората зад палатките. Високата ведра гора екливо разнасяше отзвуците на пререканията им, но думите не се чуваха. Когато докараха ранените, спорещите излязоха на пътя и тръгнаха към канцеларията. Разпалено офицерче крещеше на лекаря от летящия отряд, настоявайки да му обясни къде се е преместила разположената тук по-рано артилерия. Лекарят нищо не знаеше, това не го засягаше. Той каза на офицера да го остави на мира и да не кряска, защото са докарани ранени и е зает, но офицерчето не млъкваше и ругаеше Червения кръст и артилерийското началство, и всичко на света. Живаго отиде при лекаря, те се здрависаха и заедно се качиха в лесничейството. Офицерът с лек татарски акцент продължи високо да ругае, отвърза коня от дървото, метна се на него и изчезна навътре в гората. Сестрата се загледа подире му.