Изведнъж лицето й се изкриви от ужас.
— Какво е това! Луди ли сте? — кресна тя на двама леко ранени, които самостоятелно се придвижваха между носилките към превързочния пункт, изскочи от палатката и се втурна към тях.
На една носилка лежеше някакъв клетник, ужасно и чудовищно обезобразен. Метално парче му беше разкъсало лицето и бе превърнало в кървава каша езика и зъбите, но не беше го убило, а бе заседнало в челюстната кост, на мястото на отнесената буза. Той стенеше с тънък, нечовешки гласец и стоновете, му, кратки, откъслечни, трябваше да означават, че моли час по-скоро да го довършат и да прекратят невъобразимите му страдания.
На милосърдната сестра й се стори, че под влияние на стоновете му двамата леко ранени, които вървяха до носилката, са готови с голи ръце да измъкнат от бузата му тази страшна желязна треска.
— Какво правите, как може! Хирургът ще го направи със специални инструменти. Ако изобщо стане нужда. (Боже, Боже, прибери го, не ме карай да се съмнявам в твоето съществуване!)
След миг, когато го качваха по стълбите, раненият извика, потръпна целият и издъхна.
Умрелият беше редникът от запаса Гимазетдин, офицерът, който крещеше в гората — синът му, подпоручик Галиулин, сестрата беше Лара, присъствуваха Гордон и Живаго, те всички бяха тук, бяха заедно, и едни не се познаха, други изобщо не се познаваха, и едно остана завинаги неизяснено, друго чакаше изясняване при нов случай, при нова среща.
11
Селата кой знае как се бяха запазили в тази местност. Те представляваха като по чудо съхранено островче сред морето от разрушения. Гордон и Живаго се прибираха вечерта към къщата. Слънцето залязваше. В едно от селата, край които минаха, млад казак сред гръмкия смях на заобиколилите го хвърляше нагоре меден петак и караше стар белобрад евреин с дълъг сюртук да хване парата. Старецът неизменно изпускаше монетата. Петакът летеше край жалко разперените му ръце и падаше в калта. Старецът се навеждаше, казакът го пляскаше по задника, всички наоколо се държаха за коремите и се превиваха от смях. Това беше цялото развлечение. Засега протичаше безобидно, но никой не можеше да гарантира, че няма да вземе по-сериозен обрат. Неговата старица притичваше от отсрещната колиба, с вик протягаше ръце към стареца и всеки път отново се криеше страхливо. Две момиченца гледаха дядо си от прозореца на колибата и плачеха.
Коневодът, комуто всичко това се стори ужасно забавно, поведе конете бавно, за да могат господата да се повеселят. Но Живаго извика казака, наруга го и му нареди да прекрати глумите.
— Слушам, ваше благородие — с готовност отговори той. — Отде да знам, ние само така, за смях.
През целия път Гордон и Живаго мълчаха.
— Ужасно нещо — проговори Юрий Андреевич, когато наближаваха вече тяхното село. — Не можеш да си представиш какви страдания се стовариха върху клетото еврейско население през тази война. Тя се води точно в районите на принудителното им заселване. И за изтърпяното, за понесените страдания, за кожодерските данъци и съсипията им плащат на всичкото отгоре с погроми, издевателства и обвинения, че не са истински патриоти. А защо да са, след като при враговете имат всички права, а у нас ти чакат само гонения. Противоречива е самата омраза към тях, нейните основания. Хората се дразнят точно от онова, което би трябвало да ги трогва и предразполага. Тази бедност и пренаселеност, тази слабост и неспособност да отговарят на ударите. Странно. Тук има нещо съдбовно.
Гордон не му отговори.
12
И ето пак лежаха от двете страни на дългия нисък прозорец, беше нощ и те разговаряха.
Живаго разказваше на Гордон как бе видял на фронта императора. Разказваше хубаво.
Било през първата му пролет на фронта. Щабът на частта, в която бил изпратен, се намирал в Карпатите, в една котловина, чийто вход откъм Унгарската пуста затварял това войсково подразделение.
В дъното на котловината се намирала железопътната гара. Живаго описа на Гордон местността, планините, обрасли в едри смърчове и борове, белите бивни на облаците, които се закачали по тях, и каменните склонове от сиви шисти и графит, които лъсвали сред горите подобно на плешиви петна в гъста козина. Било влажно, сиво като тези шисти, тъмно априлско утро, отвсякъде затворено сред върховете и затова неподвижно и задушно. Горещо. Над котловината се вдигала пара и всичко димяло, и на струи дим се вдигало нагоре — локомотивният пушек на гарата, сивите изпарения от ливадите, сивите планини, тъмните лесове, тъмните облаци.
В ония дни императорът обикалял Галиция. Изведнъж се разбрало, че ще посети разположената тук част, на която бил патрон.