Очаквали го всеки момент. На перона поставили почетен караул за неговото посрещане. Минали час и два в мъчително очакване. После бързо профучали един след друг двата влака на свитата. След малко се показал и царският.
Заедно с великия княз Николай Николаевич императорът минал пред строените гренадири. Всяка сричка на тихото му приветствие като плисък в разлюлени ведра с вода вдигал взривове и плисъци на гръмовито ехтящо ура.
Смутено усмихнатият император изглеждал по-стар и посърнал, отколкото на рублите и медалите. Лицето му било отпуснато и леко подпухнало. Той час по час виновно поглеждал към Николай Николаевич, понеже не знаел какво се иска от него в дадените обстоятелства, и Николай Николаевич, почтително склонен над ухото му, не с думи, а по-скоро с помръдване на веждите или рамото го извеждал от затруднението.
Царят изглеждал жалък в сивата и топла планинска утрин и човек неволно се ужасявал от мисълта, че тази плаха сдържаност и свенливост могат да са присъщи на тиранин, че с тази си слабост той наказва и помилва, отнема свобода и съди.
— Той трябваше да произнесе нещо от този род: аз, моят меч и моят народ, като Вилхелм, или нещо подобно в същия дух. Но непременно да спомене за народа, задължително. Обаче, разбираш ли, той беше по руски естествен и по един трагичен начин стоеше над тази пошлост. Защото в Русия такава театралщина е немислима. А това е театралщина, нали? Разбирам, такива са били навремето народите при Цезар, галите или там някакви си свеви и илири. Но оттогава това е измишльотина, която съществува само за да произнасят за нея речи царете, министрите и кралете: народът, моят народ.
Сега фронтът гъмжи от кореспонденти и журналисти. Записват „наблюдения“, народни мъдрости, навестяват ранените, градят някакви нови теории за народната душа. Това е своего рода нов Дал, също толкова измислен, лингвистичната графомания на словесното изпущане. Това е единият тип. Има и друг. Отривисти слова, „щрихи и сценки“, скептицизъм и мизантропия. У едното например срещнах следните сентенции (лично ги четох): „Денят е сив като вчера. От сутринта — дъжд и киша. Гледам през прозореца пътя. По него в безкрайна върволица се точат пленниците. Карат ранените. Стреля оръдие. Отново стреля, днес като вчера, утре като днес, и така всеки ден и всеки час…“ Помисли си само, колко проницателно и умно! Но защо се сърди на оръдието? Какви странни претенции — да изискваш от оръдието разнообразие! Защо вместо на оръдието не се учуди първо на себе си, че ден след ден бълва изброявания, фрази, запетаи, защо не прекрати стрелбата с вестникарското човеколюбие, припряно като подскоците на бълхата? Как не разбира, че не оръдието, а той трябва да бъде нов и да не се повтаря, че от натрупването на големи количества безсмислици в бележника му никога не може да се роди някакъв смисъл, че фактите не съществуват, докато човек не внесе в тях нещо свре, нещо от самородния човешки гений, нещо вълшебно.
— Точно така — прекъсна го Гордон. — Сега ще ти отговоря за сцената, която видяхме днес. Този казак, дето се гавреше с горкия старец, както и хиляди други подобни случаи, разбира се, са пример за най-елементарна низост и няма нужда от философствуване, а от удар в мутрата, то е ясно. Но по въпроса за евреите като цяло философията е приложима и тогава тя се обръща по един неочакван начин. Нищо ново няма да ти кажа. Всички тези мисли, както и при тебе, са от вуйчо ти.
Какво е народът — питаш ти. Трябва ли да го гледаме като писано яйце и не е ли по-полезен за него онзи, който, без да мисли за народа, със самата красота и тържественост на делата си го увлича подире си във всенародността, прославя го и го увековечава! Да, не ще и дума. Пък и за какви народи може да се говори в християнски времена? Та това не са просто народи, а покръстени, претворени народи и цялата работа е именно в превръщането, а не във верността към старите основи. Да си спомним Евангелието. Какво говори по тази тема? Първо, то не е твърдение, в смисъл: така и така. То е наивно и плахо предложение. То предлага: искате ли да съществувате поновому, както никога не е било, искате ли блаженство на духа? И всички са приели това предложение, пленени за хилядолетия.
Когато то споменава, че в Царството Божие няма елини и юдеи, дали единствено цели да каже, че пред бога всички са равни? Не, това се е знаело и без Евангелието — знаели са го още философите в Гърция, римските моралисти, пророците от Стария завет. Но то казва: в този дошъл от сърцето нов начин на съществуване и в новия вид общение, което се нарича Царство Божие, няма народи, има личности.