Ти твърдиш, че фактът е безсмислен, ако в него не се внесе смисъл. Християнството, мистерията на личността е тъкмо онова, което трябва да се внесе във факта, за да придобие той значение за човека.
Говорихме за средните деятели, които нямат какво да кажат на живота и на света като цяло, за второразрядните сили, заинтересовани от тесногръдието, заинтересовани през цялото време да става дума за някакъв народ — за предпочитане малък, и той да страда, и това може надълго и нашироко да се обсъжда, и да се спекулира с плачевното му положение. Абсолютна и безспорна жертва на тази стихия е еврейството. Националната мисъл му е възложила умъртвяващата необходимост да бъде и да си остава народ през вековете, през които силата, излязла някога от неговите редици, е избавила целия свят от тази унизителна задача. Това е поразително! Как е могло да се случи? Този празник, това избавление от дяволщината на посредствеността, този полет над скудоумието на всекидневието — всичко това се е родило на тяхната земя, говорело е техния език и е принадлежало към тяхното племе. И те са виждали и са чували всичко това, и са го изпуснали? Как са допуснали да си отиде душа с такава всепоглъщаща красота и сила, защо е трябвало да мислят, че редом с нейното тържество и възцаряване ще останат като празна обвивка от туй чудо, захвърлена вече от него? Кому е нужно това доброволно мъченичество, кому е нужно е векове да се оскърбяват и опозоряват толкова невинни старци, жени и деца, тъй чувствителни и способни за добрини и сърдечно общуване? Защо са тъй лениво бездарни пишещите народолюбци от всички националности? Защо най-добрите умове на този народ не потърсиха нищо друго освен най-лесните форми на мировата скръб и иронизиращата мъдрост? Защо, рискувайки да се взривят от вечния си дълг, тъй както се взривяват от налягането парните котли, не са разпуснали този отряд, който се бори и бива избиван незнайно за какво? Защо не са казали: „Опомнете се. Недейте. Стига толкова. Не се наричайте както преди. Не се събирайте накуп, разпръснете се. Бъдете с всички. Вие сте първите и най-прекрасните християни на света. Вие сте точно това, на което ви противопоставят най-негодните и слабите измежду вас.“
13
На другия ден, когато се прибра за обяд, Живаго каза:
— Ето, бързаше да си заминеш, та докара белята. Не мога да кажа, че ти излезе късметът, защото какъв късмет е, че пак ни отблъсват и ни бият. Пътят на изток е свободен, а от запад ни притискат. Има заповед всички военно-санитарни учреждения да се евакуират. Утре-вдругиден се вдигаме. Накъде? Не се знае. А дрехите на Михаил Григориевич не са изпрани, а, Карпенко? Вечната история. На ти сега, кум-кумица — празна паница. Ама си тиквеник и ти!
Той не слушаше какво му мрънка за свое оправдание ординарецът-санитар и не обръщаше внимание на Гордон, който се притесни, че е похабил бельото на Живаго и заминава с негови дрехи. Живаго продължи:
— Ех, цигански катун, чергарски живот! Когато дойдохме тук, всичко ме дразнеше — печката не е където трябва, таваните ниски, мръсотия, задух. А сега да ме убиеш, не помня къде бяхме преди. И ми се струва, че мога да живея тук до края на живота си и да гледам печката в ъгъла със слънцето на кахлените плочки и трепкащата по тях сянка на крайпътното дърво.
Започнаха полека-лека да се стягат.
През нощта ги събудиха викове и глъчка, стрелба и суетня. Селото беше зловещо обагрено. Край прозореца се мяркаха някакви сенки. Оттатък се събудиха стопаните и се размърдаха.
— Бягай навън, Карпенко, питай защо е този содом — каза Юрий Андреевич.
Скоро всичко се изясни. Самият Живаго набързо се облече и отиде до лазарета да провери слуховете, които излязоха верни. Немците пробили съпротивата в този участък. Отбранителната линия се придвижила към селото и се приближавала все повече. Селото беше под обстрел. Лазаретът и канцелариите спешно се евакуираха, без да чакат специална заповед. Смятаха до изгрев слънце да приключат.
— Ти потегляш с първия ешелон, сега тръгва каруцата, казах им да те почакат. Хайде, на добър час, ще те изпратя, да видя как ще те настанят.
Хукнаха към другия край на селото, дето стягаха отряда. Пробягваха край къщите, навеждаха се и се криеха зад ъглите. По улиците свистяха куршуми. Там, дето се пресичаха пътищата в полята, се виждаше как шрапнелите се взривяват като отворени огнени чадърчета.
— А ти? — тичешком попита Гордон.
— Аз после. Трябва да се върна вкъщи за нещата. Ще тръгна с втория ешелон.
Накрай селото се разделиха. Няколкото талиги и каруцата-линейка, от които се състоеше обозът, потеглиха, заблъскаха се една в друга, постепенно се изтеглиха в нишка. Юрий Андреевич махна с ръка на приятеля си. Осветяваше ги пламъкът на горящата плевня.