Пак покрай постройките, криейки се зад ъглите, Юрий Андреевич побърза да се прибере. Две къщи преди неговата го повали въздушната вълна на експлозията и го рани парче от шрапнел. Юрий Андреевич падна насред пътя, облян в кръв, и загуби съзнание.
14
Евакуационният лазарет беше сбутан в едно от градчетата в Западната област, край железопътната линия и близо до щаба. В края на февруари времето се случи топло. По молба на Юрий Андреевич, който се лекуваше тук, в офицерската стая за оздравяващите отвориха прозореца до неговото легло.
Наближаваше часът за обяд. Болните си запълваха времето кой както знае. Бяха им казали, че е назначена нова сестра и днес ще я видят за първи път. Галиулин, който лежеше срещу Живаго, преглеждаше току-що получените „Речь“ и „Русское слово“ и се възмущаваше от вида им след цензурата. Юрий Андреевич четеше писмата от Тоня, доставени от полевата поща накуп, както се бяха натрупали. Вятърът шумолеше в страниците на писмата и листата на вестника. Чуха се леки стъпки. Юрий Андреевич вдигна очи — в стаята влезе Лара.
Живаго и подпоручикът, всеки за себе си и без да подозира за другия, и двамата я познаха. А тя не ги познаваше. Тя каза:
— Добър ден. Защо е отворен прозорецът? Да не ви е студено? — И отиде при Галиулин.
— Имате ли оплаквания? — попита тя и взе ръката му, за да премери пулса, но в същата секунда я изпусна и седна озадачена на стола до леглото.
— Каква изненада, Лариса Фьодоровна — бе казал Галиулин. — Служех в един полк с мъжа ви и го познавах. Прибрал съм за вас нещата му.
— Не може да бъде, не може да бъде — заповтаря тя. — каква невероятна случайност! Значи го познавахте? Разкажете ми веднага, какво стана? Той е загинал, затрупан от пръст, нали така? Нищо не крийте от мен, не се бойте. Аз всичко знам.
Галиулин не посмя да потвърди сведенията, които бе почерпала от слуховете. Той реши да я излъже, за да я успокои.
— Антипов е пленен — й каза. — Промъкна се много напред с неговата част по време на настъплението и се оказа сам. Обкръжиха го. И той се принуди да се предаде.
Но Лара не му повярва. Смайващата внезапност на разговора я потресе. Тя не успяваше да преглътне сълзите и не искаше да плаче пред непознатите. Бързо стана и излезе от стаята, за да се поуспокои в коридора.
След минута се върна външно спокойна. Нарочно не погледна към леглото на Галиулин, за да не се разплаче пак. Отиде направо при Юрий Андреевич и каза заучено и разсеяно:
— Добър ден. Какви са вашите оплаквания?
Юрий Андреевич беше видял вълнението и сълзите й, той искаше да я попита какво й е, да й разкаже как два пъти в живота си я беше виждал, като гимназист и като студент, но си помисли, че ще прозвучи фамилиарно и тя може да го разбере неправилно. После си спомни ненадейно мъртвата Ана Ивановна в ковчега и виковете на Тоня там, на Сивцев Вражек, и се въздържа, вместо това каза:
— Благодаря ви. Аз съм лекар и се лекувам със собствени сили. Нямам нужда от нищо.
„Защо ми се обиди?“ — помисли си Лара и учудено погледна непознатия — с вирнат нос и съвсем обикновен.
Няколко дни времето се задържа променливо, нестабилно, с топъл бъбрив вятър през нощите, които лъхаха на мокра пръст.
И всички тези дни идваха странни сведения от щаба, идваха тревожни новини от къщи, от вътрешността на страната. Телеграфната връзка с Петербург стана нередовна. На всяка крачка се бистреше политика.
По време на дежурствата си сестра Антипова минаваше на визитация по два пъти на ден — сутрин и вечер — и разменяше незначителни думи с болните от другите стаи, с Галиулин, с Юрий Андреевич. „Чуден човек, особен — мислеше си тя. — Млад и нелюбезен. С вирнат нос и не е първа хубост. Но е умен в най-добрия смисъл на думата, с жив, интересен ум. Обаче не е там работата. Важното е, че Трябва час по-скоро да приключа тук и да се прехвърля в Москва, при Катенка. А в Москва ще трябва да сложа точка на медицината и ще се върна в Юрятин, в гимназията. За горкия Патулечка всичко е ясно, няма никаква надежда, безсмислено е да се правя на героиня по военните болници, всичко беше само за да то намеря.
Какво ли прави Катенка? Милото сираче (на това място плачеше). Напоследък личат големи промени. Доскоро дългът към родината, военната доблест бяха святи, благородни обществени чувства. Но загубихме войната, това е главното бедствие, а оттам и всичко останало, всичко е развенчано и не остана нищо свято.
Всичко ненадейно се промени, отсенките, въздухът, не знаеш какво да мислиш и кого да слушаш. Сякаш са те водили като дете все за ръката и изведнъж те пускат, учи се да ходиш сама. И — никой наоколо, ни близки, ни авторитети. Тогава искаш да се опреш на най-важното, на силата на живота или на красотата, на правдата, за да те управляват те, а не обезценените човешки принципи, да те управляват изцяло и без жал, по-всеобхватно, отколкото в предишния мирен и спокоен живот, който свърши и вече не съществува.“ Но в нейния случай, сети се Лара, такава цел и безусловност ще бъде Катенка. Сега, без Патулечка, Лара е само майка и ще посвети всичките си сили на детето, клетото сираче.