Юрий Андреевич получи писмо, че Гордон и Дудоров без негово съгласие са издали книгата му, че много я хвалят и му предричат голямо литературно бъдеще и че в Москва сега е много интересно и тревожно, нараства глухият гняв на низините, идва нещо важно, наближават сериозни политически събития.
Беше късна нощ. Налягаше го силна дрямка. Той се унасяше на пресекулки и си въобразяваше, че от днешните вълнения не може да заспи, че не е мигнал. Вън се прозяваше и се въртеше сънен съненодишащият вятър. Вятърът плачеше и ломотеше: „Тоня, Шурик, колко ми липсвате, как искам да се прибера, да работя!“ И докато бърбореше, Юрий Андреевич спеше, будеше се и заспиваше в бързото редуване щастие — страдание, стремглаво и тревожно като това променливо време, като тази колеблива нощ.
Лара си помисли: „Бил е тъй грижовен да запази спомена за него, клетите му вещи, а аз, свиня такава, дори не го попитах кой е, откъде е?“
При следващата утринна визитация тя разпита Галиулин за всичко, за да навакса пропуснатото и да заглади следите на своята неблагодарност, и се завайка, и заохка.
Боже мили, неизповедими са пътищата господни! Брестка двадесет и осем, Тиверзини, революционната зима на хиляда деветстотин и пета година! Юсупка? Не, не помня, не познавам Юсупка, прощавайте. Но годината, годината и дворът! Това е вярно, наистина имаше такъв двор и такава година. О, колко ясно усети всичко отново! И тогавашните престрелки, и онова (как беше, божичко!) „Христово мнение“! О, с каква сила, с каква проницателност чувствуваме, когато сме деца, когато всичко е за първи път! Прощавайте, прощавайте, подпоручик, как се казвате? Да, да, вече ми казахте. Благодаря ви, толкова ви благодаря, Осип Гимазетдинович, какви спомени, какви мисли пробудихте у мен!
И целия ден носеше „онзи двор“ в душата си, и непрекъснато ахкаше, и размишляваше почти на глас.
Представете си, Брестка двадесет и осем! И сега пак стрелба, но колко по-страшна! Вече не „момчетата стрелят“. Момчетата са пораснали и всички са тук, войници са, всички хорица от онези къщи и от селата. Невероятно! Невероятно!
С тропане на бастуни и патерици нахлуха в помещението, дотичаха, докуцукаха инвалидите и ходещите болни от съседните стаи, закрещяха един през друг:
— Извънредно важни събития! В Петербург улични безредици! Войските от петербургския гарнизон са преминали на страната на въстаниците. Революция.
Пета част
СБОГУВАНЕ СЪС СТАРОТО
1
Градчето се казваше Мелюзеев. Беше построено на чернозем. Като облак от мушици над покривите висеше черният прахоляк, който вдигаха, минаващите през него войски и обози. Те се движеха от сутрин до вечер в двете посоки, от и към войната, и не можеше да се каже със сигурност дали войната продължава, или вече е свършила.
Всеки ден никнеха като гъби безброй нови длъжности. И на всичките ги избираха. Него самия, поручик Галиулин и сестра Антипова, и още няколко души от тяхната компания, малкото жители от големите градове, патили и препатили.
Те имаха постове в градската самоуправа, бяха комисари с ниски чинове в армията и в санитарната част и възприемаха редуването на тези занимания като развлечение на открито, като игра на гоненица. Но все по-често им се щеше да свършат гонениците и да се приберат вкъщи, при постоянните си грижи.
Работата често и активно сблъскваше Живаго с Антипова.
2
Когато валеше, черният прахоляк в града се превръщаше в тъмна каша с цвят на кафе, която покриваше улиците, повечето непавирани.
Градчето беше малко. Още след първия завой откъдето и да било се виждаше мрачната степ тъмното небе, просторите на войната, просторите на революцията.
Юрий Андреевич писа на жена си:
„Разрухата и анархията в армията продължават. Взимат се мерки за затягане на дисциплината и повдигане духа на войниците. Обикалям близките части.
Накрая вместо постскриптум, макар че можех да ти го пиша много по-отдавна — работя тук рамо до рамо е една Антипова, милосърдна сестра от Москва, родом от Урал.