Отдясно откъм оградата се носеха викове. Там буйствуваше някакъв отпускар, тръшкаше се врата, пляскаха като крила откъслеци от песен.
Иззад гарвановите гнезда в парка на графинята се показа чудовищно огромна кървавотъмна луната. Отначало приличаше на тухлената парна мелница в Зибушино, после пожълтя като бирючевската водна кула.
А долу под прозореца към уханието на, теменужките се примесваше ароматичен като билков чай мирисът на сено. Наскоро бяха купили от едно далечно село крава. Тя беше вървяла цял ден, беше уморена и й липсваше изоставеното стадо, та не искаше да приема храна от ръцете на новата си стопанка, с която още не беше свикнала.
— Я по-кротко, де, де, ще ти дам да се разбереш, как да въртиш рога, дяволице недна — шепнешком я успокояваше стопанката, но кравата ту сърдито клатеше глава, ту с изпъната шия жално и милно мучеше, а зад черните мелюзеевски планини блещукаха звезди и от тях се спускаха към кравата паяжините на невидимо съчувствие, сякаш горе там бяха оборите на други светове, където я оплакваха.
Всичко наоколо шупваше, набъбваше и растеше от вълшебните дрожди на съществованието. Възхищението от живота се носеше като тих полъх, като широка вълна без посока, по земята и през града, през стените и оградите, през дървесината и плътта, и изпълваше с трепет всичко по пътя си. За да потисне въздействието на този поток, докторът отиде на плаца да послуша приказките на митинга.
7
Луната се беше вдигнала вече високо. Всичко белееше, обляно в гъстата й светлина.
Пред праговете на държавните учреждения около площада, каменни и с колони, като черни килими се стелеха по земята широките им сенки.
Митингът се провеждаше на отсрещната страна на площада. Ако се заслушаше човек, можеше да чуе всичко, което се говореше там. Но великолепието на зрелището омагьоса доктора. Той седна на пейката пред портала на пожарната и без да внимава в гласовете, които идеха от плаца, се заоглежда наоколо.
Малки странични улички се вливаха в площада. В дълбочина се виждаха стари килнати къщи. По тези улици имаше непроходима селска кал. От нея стърчаха дългите колове на плетищата, сякаш бяха хвърлени рибарски мрежи или затънали кошници от тия, с които се ловят раци.
Стъклата на отворените прозорци на къщурките проблясваха късогледо. Отвън заничаха в стаите потни русоглави царевици с лъскави метлици и пискюли, сякаш намазани с олио. Иззад провисналите плетове самотно се вглеждаха в далечината бледи кльощави слезове, същински селянки по ризи, които заради жегата са излезли малко от задушните къщя да подишат чист въздух.
Озарена от месечината, нощта беше изумителна като милосърдие или пророческа дарба и внезапно в тишината на тази светлоискряща приказка започнаха да падат отмерените отсечени звуци на нечий познат, като че ли наскоро чуван глас. Гласът беше хубав, запален и убедителен. Докторът се заслуша и веднага се досети кой е. Комисарят Гинц. Той говореше на площада.
Властите сигурно го бяха помолили да ги подкрепи с авторитета си и той с истинско чувство упрекваше мелюзеевци за дезорганизацията, задето така лесно се поддават на покваряващото влияние на болшевиките, истинските виновници, както твърдеше той, за зибушинските събития. В същия дух, както бе говорил при околийския, напомни за жестокия и мощен враг и за часа на изпитанията, ударил за родината.
Настояванията да не се прекъсва ораторът се редуваха с викове на несъгласие. Протестните подвиквания зачестиха и ставаха все по-гръмогласни. Някой, който съпровождаше Гинц и в този момент беше поел задълженията на председател, крещеше, че забележките от място са недопустими, и призоваваше към ред. Едни настояваха да се даде думата на гражданката от тълпата, други шъткаха и викаха да не се пречи!
Една жена се провираше през навалицата към захлупения сандък, който служеше за трибуна. Тя нямаше намерение да се катери на сандъка, само излезе напред и застана отстрани до него. Всички я познаха. Настъпи тишина. Жената завладя всеобщото внимание. Това беше Устиня.
— Говорехте за Зибушино, другарю комисар, и после за очите, че трябвало да имаме очи и да не се хващаме на лъжите, а междувременно вие самият, както ви слушам, все туй ви е на устата, болшевици-меншевици, това си знаете, болшевици-меншевици, нищо друго не чухме от вас. А да не се воюва повече и всичко да е по братски, това се нарича справедливост, а не меншевици, и фабриките и заводите да са на бедните, и това не са болшевиците, а е човешката жал. Пък за глухонемия и без туй все за него слушаме, до гуша ни дойде. Хайде стига вече! Какво толкова ви е крив? Че бил си живял, що живял, глухоням, пък изведнъж заговорил, без да ви пита? Голяма работа! И по-големи чудеса са ставали. Онази ослица, прочутата, например: „Валааме, Валааме — дето рекла, — като човек ти се моля, не ходи, ще съжаляваш.“ Но той, как ли пък не, отишъл де, не я послушал. Та и вие сега: „Глухонемият!“ — „Какво ли да я слушам, ще да си е рекъл. Ослица, скот.“ Обърнал гръб на добичето. Пък после си скубал косите. Поне знаете края.