— Кажи го! — настоя публиката.
— Толкоз! — отсече Устиня. — Който много знае, бързо остарява.
— Хайде де, кажи края — викна същият глас.
— Ще ти кажа аз, навлек такъв! Станал на стълб от сол.
— Не на нас тия, кумичке! Туй е Лот. Жената на Лот — заподвикваха слушателите.
Всички се засмяха. Председателят призова събранието към ред. Докторът отиде да си ляга.
8
На другия ден вечерта се видя с Антипова. Намери я в служебната стая. Купчина пране беше струпана пред нея Лариса Фьодоровна гладеше.
Служебната стая беше едно от задните помещения на горния етаж с прозорци към градината. Там се палеха самоварите, сипваше се яденето, вдигнато с кухненския ръчен подемник, пускаха се при миячката мръсните съдове. В служебната стая се съхраняваше и материалната отчетност на лазарета. Там се проверяваха по списък чиниите и прането, там се почиваше в часа за отдих и се уреждаха срещи.
Прозорците към градината бяха отворени. В стаята ухаеше на липов цвят и на тамянено-горчиви сухи клонки като в старите паркове и леко намирисваше на изгоряло от двете парни ютии, които Лариса Фьодоровна начесто сменяше и връщаше на решетката на комина да се греят.
— Защо не ми почукахте снощи? Мадмоазел ми каза. Впрочем добре сте направили. Бях легнала вече и нямаше да мога да ви отворя. Добър ден. Внимавайте да не се изцапате. Там се изсипаха малко въглени.
— Вие май гладите прането на целия лазарет?
— Не, имам и много мои неща. Нали все ми се присмивахте, че никога няма да се измъкна оттук. Но този път край. Виждате, стягам си багажа. Щом се приготвя, и — довиждане. Аз към Урал, вие към Москва. Пък някой ден може да ви Попитат: „Чували ли сте за Мелюзеев, едно малко градче?“ — „Не си спомням.“ — „А, ами Антипова, коя беше тя?“ — „Нямам понятие,“
— Не се знае. Как мина пътуването по общините? Хубаво ли е в селата?
— С две думи не може да се разкаже. Много бързо изстиват ютиите! Подайте ми другата, ако обичате. Ей я там, на решетката. А тази на нейното място. Да. Благодаря ви. Селата са най-различни. Зависи от жителите. Където населението е трудолюбиво и работи — там са добре. Но другаде май само пият. Там е мъртвило. Страшна работа.
— Кой пие? Глупости. Нищо не разбирате. В селата просто няма никой, всички мъже са на война. Както и да е. Какво става с новото революционно земство?
— За пиенето не сте прав. Ще се върнем на този въпрос. А земството? Със земството ще видят още много зор. Инструкциите са неприложими, няма кой да работи по места. Селяните сега се интересуват само от въпроса за земята. Бях в Раздолное. Красота! Идете да го видите! През пролетта е имало малко пожари и грабежи. Изгорял е един плевник, овошките са почернели, част от фасадата е в сажди. Но в Зибушино не можах да стигна. Обаче навсякъде се говори, че глухонемият не е фантазия. Описват го как изглежда. Разправят, че бил млад, образован.
— Вчера на плаца Устиня се дереше за него.
— Тъкмо пристигнах, от Раздолное пак цял куп боклуци. Колко пъти ги молих да ни оставят на мира! Нашите грижи си ни стигат. А днес сутринта дойдоха от комендантството с бележка от околийския. На всяка цена им трябвали сребърните прибори за чай и кристалните виенски сервизи на графинята. Само за една вечер и щели да ги върнат. Знаем колко ги връщат. Половината покъщнина изчезна. Щели да имат вечеринка. С някакъв гост.
— А, сещам се. Пристигнал е новият комисар на фронта. Случайно го видях. Решил е да се справи с дезертьорите, да ги обкръжи и да ги обезоръжи. Комисарят още е младок, съвсем неопитен. Тукашните предлагат казаците, а той бие на чувства. Народът бил дете и прочие, той си въобразява, че ще си играят на шикалки. Галиулин му се примоли — един вид, да не буди звяра, да остави на тях, ама като си го е наумил, разбира ли от дума. Слушайте, оставете за малко ютиите и чуйте. Скоро тук ще настане страхотна сеч. Не можем да я предотвратим. Много бих искал да си заминете преди тази касапница!
— Нищо подобно. Преувеличавате. Пък и без това заминавам. Но не може така, раз-два, и сбогом! Трябва да предам инвентара по опис, иначе все едно, че нещо съм откраднала. А на кого да го предам? Това е въпросът. Толкова ядове заради този инвентар, а за награда само упреци. Прехвърлих имуществото на Жабринска към болницата, защото такъв беше смисълът на декрета. А сега излиза, че съм го направила нарочно, за да запазя нещата на собственичката. Каква гадост!