— Ох, плюйте на тези килими и порцелани, да ги вземат мътните дано! Защо се ядосвате? Да, колко жалко, че не се видяхме снощи! Бях в такова настроение! Щях да ви обясня цялата небесна механика и да ви отговоря на всички проклети въпроси! Не, не се шегувам, направо ме избиваше някому всичко да си излея! За жена ми, за сина ми, за живота ми! Дявол да го вземе, не може ли един зрял мъж да заговори с една зряла жена, без веднага да се заподозре „нещо“. Брр! Дявол да ги вземе всички тези „неща“!
Вие си гладете, гладете прането, искам да кажа, не ми обръщайте внимание, пък аз ще ви говоря. Имам много да ви говоря.
Помислете само, какви времена! И ние с вас да живеем тъкмо в подобни дни! Веднъж на цяла вечност могат да се случат такива небивалици. Представяте ли си: цяла Русия изведнъж е останала без покрив и ние с целия народ се озоваваме под открито небе. И никой не ни дебне! Свобода! Истинска. Не на думи и не от лозунгите, а от небето паднала и неочаквана. Свобода по случайност, по недоразумение.
И всички са така объркано-грамадни! Не забелязвате ли? Като че ли всеки е втрещен от самия себе си, от неочакваната си мощ.
Гладете си, аз ще говоря. Вие мълчете. Да не ви е скучно? Ще ви сменя ютията.
Снощи гледах митинга. Невероятно зрелище. Надигнала се е майка Русия, вече не й се стои на едно място, не може да се наскита, не може да се наприказва. И не само хората говорят. Събират се и разговарят звездите и дърветата, философствуват нощните цветя, скандират тухлените сгради. Като някаква евангелска картина от времето на апостолите, нали! Като апостол Павел: „Желая всички да говорите езици, още повече да пророчествувате. Който говори на непознат език, нека се моли за дарба да тълкува…“
— За събранията на дърветата и звездите ви разбирам. Знам какво искате да кажете. Това чувство ми е познато.
— Половината го направи войната, останалото го довърши революцията. Войната беше изкуствено прекъсване на живота, сякаш съществованието може временно да се отложи (каква нелепост!). Революцията избликна от само себе си, като дълго спиран дъх. Всеки живна и се прероди, у всички стават някакви промени и преломи. Може да се каже: всеки изживя по две революции — едната своя, лична, другата обща. Според мен социализмът е море, в което трябва като потоци да се влеят всички тези отделни лични революции, море на живота, море на своеобразието. Море на живота, казвам, на онзи живот, който може да се види по картинките, гениализиран живот, творчески обогатен. Но сега хората решиха да го изпитат не на книга, а върху себе си, не отвлечено, а на практика.
Неочакваното трепване в гласа на доктора издаде начеващото му вълнение. Лариса Фьодоровна прекъсна за миг гладенето и го погледна сериозно и учудено. Той се обърка и забрави какво искаше да каже. След кратка пауза заговори отново. И като обезумял започна да приказва бог знае какво. Той каза:
— В тези дни изпитваш такова желание да живееш честно и плодотворно! Така ти се иска да бъдеш част от общото въодушевление! И ето, сред всеобщата радост срещам вашия загадъчно невесел поглед, зареян кой знае накъде, през гори и планини… Какво ли не бих дал да го нямаше, на вашето лице да е изписано, че сте доволна от съдбата и от никого нищо не искате. И някой близък ваш човек, ваш приятел или мъжът ви (най-добре да е военен), да ме хване за ръката и да настои да нямам грижа за вашата участ и да не ви дотягам с вниманието си… Тогава ще си издърпам ръката, ще замахна… А, увлякох се! Простете ми, ако обичате!
Гласът отново му изневери. Той махна с ръка и с чувството за непоправимо неудобство стана и отиде до прозореца. Изправи се с гръб към стаята, облегна се на перваза, подпря с длан лицето си и заби разсеян, невиждащ, търсещ утеха поглед към дълбините на притъмнялата градина.
Лариса Фьодоровна заобиколи дъската за гладене, подпряна на масата и на перваза на другия прозорец, спря на крачка-две от доктора, зад него, по средата на стаята.
— О, точно от това се боях! — тихо, сякаш на себе си каза тя. — Каква фатална заблуда! Недейте, Юрий Андреевич, престанете. Ах, вижте какво направих заради вас! — възкликна силно и се втурна към дъската, където под забравената ютия от изгорената блузка се вдигаше тънка струйка дим.
Юрий Андреевич — продължи тя и сърдито тракна ютията на печката. — Юрий Андреевич, послушайте ме, излезте за минутка при мадмоазел, пийнете вода и се върнете такъв, какъвто съм свикнала и бих искала да ви виждам. Чувате ли ме? Зная, че ще можете да го направите. Много ви моля.