Повече такова нещо между тях не се повтори. След седмица Лариса Фьодоровна си замина.
9
След някое време се застяга и докторът. В нощта преди заминаването в Мелюзеево имаше страшна буря.
Ураганният тътен се сливаше с плисъка на дъжда, който ту се лееше като, из ведро върху покривите, ту, понесен от вятъра, плющеше по улицата, сякаш стъпка по стъпка отваряше място за бушуващите си потоци.
Гръмотевиците трещяха една подир друга, безспир, и се сливаха в едно общо громолене. През проблясъците на непрекъснатите светкавици се мяркаше устремената някъде навътре уличка с приведените и устремени в същата посока дървета.
Посред нощ мадмоазел Фльори бе разбудена от тревожно тропане на вратата. Тя стресната седна на леглото и се ослуша. Тропането не спираше.
Дали в целия лазарет няма да се намери жива душа, която да излезе да отвори, помисли си тя, всичко на неин гръб, защо? Защото нея, клетата старица, природата бе създала честна и бе обременила с чувство за дълг.
Добре де, Жабрински са богаташи, аристократи. Но лазаретът е наш, народен. Защо го изоставиха? Интересно например къде са санитарите? Всички се разбягаха, ни началство, ни сестри, ни доктори. А в къщата има още ранени, двама без крака горе в хирургията, където по-рано беше вестибюлът, и останалите с дизентерия долу в сутерена до пералнята. И онази, устатата Устиня, изчезна някъде по гости. Хем видя, че ще има буря, ама не, залетя се. Ето сега хубав претекст да спи на чуждо място.
Слава богу, спряха, мирясаха. Виждат, че никой не им отваря, и са си тръгнали, отказали са се. И те къде са хукнали в такова време! Да не е пък Устиня? Не, тя си има ключ. Боже господи, кошмар, отново чукат!
Каква свинщина все пак! Добре, Живаго как да е. Той утре заминава и вече сигурно витае някъде из Москва или по пътя. Но Галиулин! Как може да хърка или спокойно да се излежава на това трополене, разчита, че накрая тя ще стане, слабата безпомощна старица, за да отвори кой знае кому в тази страшна нощ в тази страшна страна.
Галиулин! — внезапно се опомни. — Какъв Галиулин! Явно още спи, за да й дойде такава глупост в главата. Какъв Галиулин, когато той пропадна вдън земя! Нали тя лично заедно с Живаго го скри и го преоблече цивилно, после му обясни за пътищата и за околните села, за да знае накъде да бяга, когато стана онази страшна вандалщина на гарата и убиха комисаря Гинц, а Галиулин го гониха от Бирючи чак до Мелюзеев и стреляха по него, и обърнаха целия град да го търсят. Галиулин!
Ако не бяха тогава ония с дрезината, от града и помен нямаше да остане. По една случайност мина брониран дивизион, овардиха жителите, обуздаха негодниците.
Бурята утихваше и се отдалечаваше. Гръмотевиците се чуваха по-нарядко, все по-приглушени и далечни. Дъждът понамаляваше, а водата с тих плисък продължаваше да се стича по листака и в олуците. Безшумните отблясъци на мълниите падаха в стаята на мадмоазел, ослепяваха я и се задържаха още миг, сякаш вътре издирваха нещо.
Изведнъж чукането на вратата след дългото затишие се възобнови. Някой търсеше помощ и тропаше на вратата отчаяно и припряно. И пак излезе вятър. Отново ливна дъжд.
— Сега — кой знае на кого викна мадмоазел и чак се уплаши от гласа си.
Внезапно я осени хрумване. Тя спусна крака от леглото, обу пантофите, наметна си дрехата и се завтече да буди Живаго за кураж. Но той също беше чул тропането и вече слизаше със свещ надолу. Двамата имаха еднакво предположение.
— Живаго, Живаго! Чука се на външната врата, не смея самичка да отворя! — извика тя на френски и на руски додаде: — Вий ще виде, то е Лар или поручик Гайюл.
Живаго също се беше събудил от чукането и беше помислил, че непременно е някой свой — или задържаният от някакви пречки Галиулин се прибира в убежището, или е сестра Антипова, която се е върнала поради някакви трудности по пътя.
В коридора докторът даде на мадмоазел да държи свещта, а той завъртя ключа и дигна мандалото. Вятърът изскубна вратата от ръцете му, угаси свещта и оплиска и двамата със студения уличен дъжд.
— Кой е? Кой е? Има ли някой? — завикаха един през друг в тъмното мадмоазел и докторът, но никой не им отговори.
Изведнъж чуха тропането на друго място, откъм задния двор, или както започна да им се струва сега, откъм градинския прозорец.
— Изглежда е от вятъра — каза докторът. — Но за да ни е чиста съвестта, идете, ако обичате, да видите на задния вход, пък аз ще ви почакам тук, да не се разминем, ако наистина е някой, а не кой знае каква друга причина.