Мадмоазел се запъти към другия край на къщата, а докторът излезе под навеса на входа. Очите му свикнаха с тъмнината и започнаха да различават първите белези на развиделяването.
Над града се носеха обезумели облаци, сякаш се спасяваха от преследване. Парцаливите им краища минаваха тъй ниско, че почти закачаха дърветата, приведени на същата страна, та създаваха впечатлението за някакви гъвкави метлички, с които се помита небето. Дъждът плющеше по дървената стена На къщата и тя от сивкава се превръщаше в черна.
— Какво става? — попита докторът, когато мадмоазел се върна.
— Прав сте. Никой няма. — И му разказа, че е обиколила цялата къща. В служебната стая някакъв строшен клон е счупил стъклото и подът е цял на локви, същото е и в бившата стая на Лара, море, същинско море, цял океан.
— А тук се е откъснал кепенецът и се удря в рамката. Нали виждате. Това била работата.
Поговориха още малко, заключиха вратата и се разотидоха да си доспиват, съжалявайки, че тревогата бе излязла фалшива.
Бяха сигурни, че щом отворят вратата, в къщата ще влезе така добре познатата им жена, мокра до кости, измръзнала, а те ще я обсипят с въпроси, докато тя се изтърсва. После ще се преоблече и ще дойде да се стопли на снощната недогоряла жарава в кухненската печка, и ще им разказва за безкрайните си премеждия, ще си оправя косата и ще се смее.
Двамата бяха толкова сигурни, че когато заключиха вратата, някакъв белег от тази увереност остана зад ъгъла на къщата във вид на водния знак на тази жена или като нейния образ, който продължаваше да им се привижда на завоя.
10
Косвен виновник за войнишките вълнения на гарата се смяташе бирючевският телеграфист Коля Фроленко.
Коля беше син на известен мелюзеевски часовникар. В градчето го познаваха от пеленаче. Като дете гостуваше при някого от раздолненската прислуга и играеше под контрола на мадмоазел с двете й възпитанички — дъщерите на графинята. Мадмоазел добре го познаваше. Пак по това време започна да понаучава френски.
В Мелюзеев бяха свикнали да виждат Коля през всички сезони леко облечен, без шапка, с летни платнени обувки и с велосипед. Без да държи кормилото, отметнат назад и кръстосал ръце на гърдите си, той караше по шосето и в града и оглеждаше стълбовете и жиците, като се грижеше за поддръжката на мрежата.
Няколко къщи в града имаха връзка с гарата чрез едно разклонение на тамошната телефонна линия. Това разклонение се намираше под надзора на Коля в апаратната стая на гарата.
Там той имаше много работа: железопътният телеграф, телефонът, а понякога, по време на непродължителните отсъствия на началник-гарата Поварихин, също сигнализацията и блокировката, които се намираха тук, в апаратната стая.
Необходимостта да следи работата на няколко механизма едновременно беше изработила у него един особен маниер на изразяване, неясен, накъсан и загадъчен, към който той прибягваше, когато не желаеше да отговори някому или изобщо не му се приказваше. Разправяха, че в деня на безредиците си позволил в това отношение твърде много.
С потайностите си наистина зачеркна всички добри, намерения на Галиулин, който се беше обадил от града, и може би несъзнателно даде ход на последвалите събития.
Галиулин искаше да се свърже с комисаря, който се намираше някъде в района на гарата или на самата гара, за да му предаде, че тръгва към сечището, и да го помоли да изчака и да не предприема нищо без него. Коля отказа да потърси Гинц под предлог, че линията му била заета — по нея предавал сигналите за идващия влак, — а същевременно правеше всичко възможно да задържи на съседния разклон този влак, който караше към Бирючи повиканите казаци.
Когато ешелонът все пак пристигна, на Коля му беше накипяло.
Влакът бавно навлезе под тъмния навес на перона и спря точно пред големия прозорец на апаратната. Коля широко дръпна тежкото тъмносиньо сукнено перде с извезани отстрани инициали на жп линията. На циментения перваз имаше грамадна гарафа с вода и обикновена ръбеста чаша от дебело стъкло на голяма табла. Той наля вода в чашата, пи няколко глътки и погледна през прозореца.
Машинистът го видя и приятелски му кимна от локомотива. „Ух, дървеница смрадлива!“ — с омраза си помисли Коля, озъби се на машиниста и го заплаши с юмрук. Машинистът не само разбра мимиката му, но и му даде да разбере, вдигайки рамене и махвайки с глава към вагоните, че: „Нямаше как. Я теб да те бяхме видели. Те командуват.“ — „Все едно си гадина и мизерник“ — отвърна мимически Коля.