Започнаха да изкарват конете от вагоните. Те се запъваха, не искаха да вървят. Глухото чаткане на копитата по дървената рампа се смени със звънтене на подковите по чакъла. Както се инатяха и се вдигаха на задни крака, ги прекараха през няколкото коловоза.
В края имаше два реда бракувани вагони на два ръждиви и потънали в тревата коловоза. Гниенето на дървесината, излюпена от дъждовете и проядена от дървоядите, връщаше на разбитите товарни вагони някогашното родство с влажната гора, която се вдигаше отзад, с праханта, нападнала брезите, с облаците, струпани отгоре.
Накрай гората казаците по команда яхнаха конете и препуснаха към сечището.
Непокорните от Двеста и дванадесети бяха обкръжени. Между дърветата конниците винаги изглеждат по-високи и величествени, отколкото на открито. Войниците се стреснаха от тях, въпреки че пушките им бяха в землянките. Казаците извадиха шашките.
Във вътрешността на казашката верига върху подредените трупи скочи Гинц и се обърна със слово към обкръжените.
Той пак заговори за воинския дълг, за значението на родината и за много други благородни неща. Тук такива понятия не будеха съчувствие. Тази сган беше твърде многолюдна. Тези хора бяха патили и препатили през войната, бяха изтощени и загрубели. Думите, които чуваха от Гинц, отдавна им бяха дошли до гуша. Четиримесечните умилквания отляво и отдясно ги бяха покварили. Обикновените хора, от които се състоеше тълпата, не можеха да приемат оратора заради неруското му име и остзейското произношение.
Гинц чувствуваше, че говори прекалено дълго, и се ядосваше на себе си, но смяташе, че го прави, за да е по-достъпно за слушателите, а те вместо благодарност му се отплащат с демонстративно равнодушие и неприязнена скука. Раздразнението му растеше и той реши да им говори с по-твърд тон и да премине към заплахите, които беше подготвил. Без да чува надигащото се недоволство, напомни на войниците, че военнореволюционните трибунали вече съществуват и действуват, и под заплаха от смъртно наказание изиска да предадат оръжието и да посочат подстрекателите. Ако не го сторят, продължи Гинц, ще докажат, че са подли изменници, несъзнателна паплач и нагли простаци. Тези хора бяха отвикнали от подобен език.
Вдигна се рев на стотици гласове. „Стига. Хайде, млъквай“ — подвикваха някои басово и почти беззлобно. Но се чуваха и истерични крясъци на издрезгавели от злоба дисканти. Останалите ги слушаха, онези крещяха:
— Чувате ли, другари, как ни подрежда! Старите офицерски номера! Ние ли сме изменници! А ти от кои си бе, ваше благородие? Какво ще му цепим басма! Не го ли виждаш, шваба, диверсант! Ей, я си покажи документа, синя кръв! Ами вие какво сте зяпнали, укротители! Хайде де, вържете ни, изяжте ни!
Но и казаците все по-малко симпатизираха на неудачната реч на Гинц. „За тях всички са простаци и свине. Да му се не види и господинчото!“ — подмятаха си шепнешком. Отначало само някои, после повечето взеха да прибират шашките в ножниците, един след друг скачаха от конете. Когато спешените вече бяха доста, в безпорядък тръгнаха през дърветата към Двеста и дванадесети. Всичко се обърка. Започна се побратимяване.
„Трябва някак незабелязано да изчезнете — казаха на Гинц разтревожените казашки офицери. — Колата ви е на прелеза. Ще пратим да я докарат. Веднага тръгвайте.“
Гинц постъпи точно така, но понеже му се видя недостойно да бяга тайно, тръгна към гарата без необходимата предпазливост, почти открито. Обзет от ужасно вълнение, си налагаше да върви спокойно и без да бърза.
Вече беше близо до гарата, почти към края на гъсталаците. Когато се видяха коловозите, той за първи път се озърна. Зад него вървяха войниците с пушки. „Какво искат?“ — помисли си Гинц и ускори крачка.
Същото направиха и преследвачите му. Разстоянието помежду им остана същото. Отпред се показа двойната стена на разнебитените вагони. Щом стигна зад тях, Гинц се хвърли да бяга. Влакът, с който пристигнаха казаците, беше откаран в депото. Линиите бяха празни. Гинц ги пресече на бегом.
Скочи бързо на високия перон. В този момент иззад разбитите вагони претичаха войниците, които го следваха. Поварихин и Коля му крещяха нещо и му правеха знаци да влезе в сградата на гарата, където щяха да го спасят.
Но отново чувството за чест, възпитавано поколения и поколения, градско, саможертвено и неуместно тук, му прегради пътя към спасението. С нечовешко усилие на волята той се мъчеше да удържи бясното биене на сърцето си.
„Трябва да им викна: «Опомнете се, братя, какъв шпионин съм аз!» — помисли си той. — Нещо успокояващо, сърдечно, което да ги спре.“