Пътниците, струпани по прозорците, затъмняваха на останалите. Сенките им падаха на пода, на седалките и на облегалките — дълги, начупени и прегънати на две и на три. Те не се побираха във вагона — изскачаха през отсрещните прозорци и препускаха от другата страна на насипа заедно със сянката на целия пътуващ влак.
Наоколо се вдигаше врява, ревяха се песни, кряскаха се псувни, шляпаха се карти. На спирките към содома отвътре се прибавяше шумът на тълпата отвън, която Щурмуваше влака. Тътенът на гласовете ставаше оглушителен като морска буря. И точно както в морето, насред престоя настъпваше изведнъж необяснима тишина. Тогава се чуваха бързи крачки отвън покрай влака, тичане, разправия при товарния вагон, отделни думи на далечните изпращачи, тихо кудкудякане на кокошки и шумолене на дървета в градинката до гарата.
И като телеграма, пратена по пътя, или като поздрав от Мелюзеев доплуваше през прозореца познато, сякаш адресирано лично до Юрий Андреевич благоухание. То с тихо превъзходство изникваше някъде отстрани и идваше от височина, необичайна за полските и градинските цветя.
Докторът не можеше да стигне до прозореца поради блъсканицата. Но и без да гледа навън, във въображението си виждаше тези дървета. Те сигурно растяха съвсем наблизо и спокойно протягаха към покривите на вагоните кичестите си клони с прашни от железопътната суматоха и гъсти като нощ листа, ситно посипани с восъчните звездици на проблясващите съцветия.
И така беше през целия път. Навсякъде шумеше тълпа. Навсякъде цъфтяха липи.
Вездесъщият повей на този аромат сякаш изпреварваше пътуващия на север влак, сякаш беше слух, който бе обиколил всички разклони, кантони и гари и който пътниците винаги заварваха на място, разпространен и потвърден.
14
През нощта в Сухиничи услужливият носач от старата гвардия мина с доктора по неосветените коловози и го качи от задната страна във второкласния вагон на някакъв току-що спрял и непредвиден по разписание влак.
Носачът тъкмо беше отворил с кондукторски ключ задната врата и метна на площадката нещата на доктора, когато се наложи да влезе в кратка схватка с кондуктора, който моментално се зае да ги изхвърли, но умилостивен от Юрий Андреевич, изчезна нанякъде и като че потъна вдън земя.
Тайнственият влак имаше специално предназначение, движеше се бързо, правеше кратки спирки под някаква охрана. Във вагона беше почти празно.
Купето, в което влезе Живаго, бе ярко осветено от разтопена свещ на масата с пламъче, разлюлявано от полъха през леко открехнатия прозорец.
Свещта принадлежеше на единствения пътник в купето — светлокос младеж, вероятно много висок на ръст, ако се съди по дългите му крайници. Те твърде свободно се движеха в ставите като разхлабени части на сгъваеми предмети. Младият мъж седеше до прозореца, непринудено облегнат. При появата на Живаго учтиво се понадигна, смени полуизлегнатата си поза и седна по-прилично.
В краката му се въргаляше някакъв шарен парцал. Изведнъж крайчецът му се размърда и изпод седалката шумно се заизмъква ловджийско куче с провиснали уши. То подуши Живаго, огледа го и взе да тича из купето от край до край, и тъй гъвкаво размятваше лапи, както длъгнестият му стопанин замяташе крак връз крак. Скоро по негово нареждане се пъхна под седалката и придоби предишния си вид на смачкана гюдерия.
Едва сега Юрий Андреевич забеляза окачените в купето двуцевка в калъф, кожен патрондаш и ловджийска чанта, натъпкана с диви патици.
Младият мъж беше ловец.
Оказа се изключително общителен и побърза с мила усмивка да подхване разговор с доктора. При това не в преносен, а в буквалния смисъл на думата през цялото време го зяпаше в устата.
Гласът му беше неприятно висок и преминаваше в метален фалцет. Друга странност: бидейки явно русин, човекът произнасяше една гласна, а именно „y“-то, по някакъв неописуем начин. Той я омекотяваше като френското „y“ или немското „u Umlaut“. Не стига, че това развалено „у“ му струваше много усилия, но той със страшен напън, почти квичейки, го изговаряше и по-високо от останалите звукове. Още в началото човекът слиса Юрий Андреевич с едно такова изречение:
„Вчера сютринта бях на лов, юбих няколко патици.“
Понякога очевидно внимаваше и преодоляваше тази неправилност, но щом се отпуснеше, тя се появяваше отново.
„Що за дяволска работа! — учуди се Живаго. — Май е нещо, което съм чел, което ми е познато. Като лекар би трябвало да го знам, но ми е изхвърчало от главата. Някакво мозъчно явление, което предизвиква дефект в артикулацията. Но този вой е толкова смешен, че не мога да остана сериозен. Просто ми е невъзможно да разговарям. По-добре да се кача горе и да си легна.“