Така и направи. Когато започна да се намества на горното легло, младият мъж го попита дали да угаси свещта, която сигурно ще му пречи. Докторът с благодарност прие предложението. Съседът му духна свещта. Стана тъмно.
Прозорецът остана леко отворен.
— Дали да не затворя? — попита Юрий Андреевич. — Не ви ли е страх от крадци?
Съседът му не отговори. Юрий Андреевич много високо повтори въпроса, но онзи пак не се обади.
Тогава Юрий Андреевич драсна клечка кибрит да види какво става с този човек, дали не е излязъл от купето за част от секундата или пък спи, което би било още по-невероятно.
Но не, човекът седеше с отворени очи на мястото си и се усмихна на доктора, когато онзи се наведе отгоре.
Клечката угасна. Юрий Андреевич запали нова и на тази светлина потрети въпроса, по който искаше да се разберат.
— Както желаете — незабавно отвърна ловецът. — Аз лично нямам тук нищо за крадене. Впрочем по-добре ще е да не затваряме Задушно е.
„Какъв чешит! — помисли си Живаго. — Тоя сигурно е свикнал да разговаря само на силно осветление. И колко чисто изговори думите сега, без предишните грешки. Не мога да го разбера!“
15
Докторът се чувствуваше съсипан от събитията през миналата седмица, от вълненията около заминаването, от приготовленията за път и сутрешното качване на влака. Той мислеше, че ще заспи веднага щом се опъне удобно. Нищо подобно. Голямата му преумора премина в безсъние. Можа да заспи едва на зазоряване.
Колкото и да беше хаотичен вихърът от мисли, които го спохождаха през тези дълги часове, всъщност имаше две сфери, два постоянни възела, които ту се заплитаха, ту се разплитаха.
Едното бяха мислите за Тоня, за техния дом и за предишния подреден живот, в който всичко до последните подробности бе облъхнато от поезия и излъчваше сърдечност и чистота. Докторът се тревожеше за този живот, желаеше неговата цялост и непокътнатост и литнал с нощния бърз влак, нямаше търпение да се втурне отново в него след две и повече години отсъствие.
Верността към революцията и възхищението от нея влизаха в същата сфера. Революцията в смисъла, в който я приемаха средните класи, и във вида, който й придаваше учащата се младеж от хиляда деветстотин и пета година, чийто кумир беше Блок.
В тази сфера, родна и привична, влизаха и онези белези на новото, онези обещания и предвестия, които се появиха на хоризонта преди войната, между дванадесета и четиринадесета година, в руската мисъл, в руското изкуство и руската съдба, общоруската и неговата собствена съдба.
След войната го привличаха отново тези идеи, тяхното възобновяване и продължение, както го привличаше и домът му след дългото отсъствие.
Новото присъствуваше и във втория кръг, но колко различно, съвсем друго ново! То не беше някакво свое, привично, подготвено от старото, а непроизволно, неотменно, наложено от реалността, внезапно като потрес.
Такава новост беше войната, нейната кръв и нейните ужаси, нейната бездомност и нейното обезумяване. Такава новост бяха нейните изпитания и житейската мъдрост, на която учеше. Такава новост бяха затънтените градчета, където войната те захвърляше, и хората, с които те събираше. Такава новост беше революцията, не по университетски идеализираната в навечерието на деветстотин и пета, а тази, днешната, родената от войната, кървавата, нищо незачитащата войнишка революция, насочвана от познавачите на тази стихия, от болшевиките.
Такава новост беше сестра Антипова, запратена от войната бог знае къде, с нейния съвсем неведом живот; тя не упрекваше никого за нищо и почти се жалваше чрез своята безгласност — загадъчно немногословна и тъй силна с мълчанието си. Такава новост беше честното усилие на Юрий Андреевич да не я обича, в което влагаше цялото си усърдие, равносилно на стремежа на целия му живот да се отнася с любов към всички хора и най-вече към семейството и близките.
Влакът се носеше с пълна пара. Насрещният вятър рошеше и прашеше косата му през отворения прозорец. На нощните спирки ставаше същото, което и на дневните, тълпата бушуваше и липите шумоляха.
Понякога от дълбините на нощта громоляха към гарите каруци и брички. Гласовете и трополенето на колелата се сливаха с шума на дърветата.
В такива минути като че ли ставаше разбираемо какво кара тези нощни сенки да шумолят и да се свеждат една към друга, какво си шепнат със заплитащите се тежки сънени клони като натежали фъфлещи езици. То беше същото, за което мислеше, въртейки се на горното легло, и Юрий Андреевич — вестта за обзетата от нарастващи брожения Русия, вестта за революцията, вестта за нейния тежък и съдбоносен час, за нейното очаквано величие.