С невъзмутим тон на оракул той предсказа гибелни катаклизми в най-скоро време. Юрий Андреевич вътрешно беше съгласен с него, че може би са неотвратими, но го вбесяваше авторитетното спокойствие, с което този неприятен младеж цедеше предсказанията си.
— Чакайте, чакайте — възрази нерешително Живаго. — Може и така да е, да речем. Но според мен сега не е време за такива рисковани експерименти сред нашия хаос и разруха, пред лицето на напиращия враг. Трябва да оставим страната да си поеме дъх и да се опомни от единия преврат, преди да се решим на втори. Трябва да изчакаме някакъв, макар и относителен ред и спокойствие.
— Наивно е — отвърна Погоревших. — Онова, което наричате разруха, е точно толкова нормално явление, както и прехваленият ви любим ред. Тези разрушения са закономерна и предварителна част от един по-всеобхватен съзидателен план. Обществото още не се е разпаднало достатъчно — трябва да се разруши докрай и тогава истинската революционна власт ще го стъкми от отделните му части по абсолютно нов начин.
Живаго се почувствува потиснат. Той излезе в коридора.
Влакът набираше скорост през Подмосковието. През прозореца се мяркаха и бягаха назад брезови горички, вилните постройки почти се сливаха. Прелетяха тесни перони без навеси, летовници — мъже и жени, — които отлитаха далеч встрани в облаците прах, вдигната от влака, и се завъртаха като на въртележка. Влакът току изсвирваше и кухото корубесто тръбно ехо се давеше в свирките му и ги разнасяше в простора.
Изведнъж Живаго за първи път през всички тези дни съвсем ясно осъзна къде е, какво става с него и какво го чака след час-два.
Три години промени, неизвестност, преходи, война, революция, сътресения, престрелки, сцени на гибел, сцени на смърт, взривени мостове, разрушения, пожари — всичко това се превърна внезапно в грамадна пустош без никакво съдържание. Първото истинско събитие след дългата пауза беше това зашеметяващо приближаване на влака към дома му, който е жив и здрав и още съществува, и там ти е скъпо всяко камъче. Това било животът, това било усещането, това преследвали търсачите на приключения, това имало предвид изкуството — завръщането при близките, при себе си, възобновяването на съществованието.
Брезовите гори свършиха. Влакът излетя от тунела на зеленината вън на воля. Полегата поляна като хълм се вдигаше от долчината и се простираше до хоризонта. Тя цялата беше на лехи с тъмнозелени картофени стебла. На върха на поляната, в края на картофената нива, бяха сложени на земята остъклени рамки, свалени от парниците. Срещу поляната, зад опашката на влака, половината небе беше затъмнено от грамаден чернолилав облак. Слънчевите лъчи просветваха иззад него, пръскаха се радиално, по пътя се натъкваха на парниковите стъкла и те горяха с ослепителен блясък.
От облака се посипа ненадейно едър, искрящ от слънцето златен дъжд. Той падаше на забързани капки в същия ритъм, в който тракаха колелата и престъргваха болтовете на забързания влак, сякаш се мъчеше да го настигне или се страхуваше да не го изпусне.
Точно докторът обърна внимание върху това, и иззад възвишенията се показа храмът на Христос Спасител и в следващия миг — куполите, покривите, къщите и комините на целия град.
— Москва — каза той, връщайки се в купето. — Да се стягаме. Погоревших скочи, бръкна в ловджийската чанта и измъкна една от по-едрите птици.
— Вземете я — каза. — Подарък. Прекарах си времето в такава приятна компания.
Колкото и да отказваше докторът, нищо не помогна.
— Добре — видя се принуден да се съгласи, — приемам я от вас като подарък за жена ми.
— Жена ви! Жена ви! Подарък за жена ви! — радостно заповтаря Погоревших, сякаш за първи път чуваше тази дума, и се задруса с цялото си тяло, и така се разкикоти, че Маркиз изскочи и сподели с него радостта му.
Влакът се приближаваше до перона. В купето стана тъмно като в тунел. Глухонемият протягаше на доктора дивата патица, увита в някакво скъсано възвание.
Шеста част
МОСКОВСКИЯТ ПРЕСТОЙ
1
Заради неподвижното седене в тясното купе по пътя му се струваше, че се движи само влакът, а времето стои и все още е пладне.
Но вече се смрачаваше, когато файтонът с доктора и багажа му се заизмъква бавно от многолюдните тълпи на Смоленски площад.
Може наистина да беше така, а може би върху тогавашните впечатления на доктора да се бяха насложили възприятия от по-късните години, но после в спомените му се струваше, че още тогава хората се тълпяха по пазарите само по навик, а не че имаше защо, понеже празните сергии бяха със спуснати навеси и дори не бяха заключени с катинари и нямаше какво да се продава на зацапания площад, където вече не метяха боклуците и мръсотията.