И му се струваше, че още тогава бе видял съсухрените и прилично облечени старци и старици, наредени по тротоара като ням укор към отминаващите — те безмълвно предлагаха за продан неща, които никой не купуваше и от които никой не се нуждаеше: изкуствени цветя, кръгли спиртничета за кафе със стъклено капаче и свирка, вечерни тоалети от черен газ, униформени облекла от разформировани вече ведомства.
По-простата публика продаваше по-насъщни стоки: корави, бързо вкаменяващи се парчета от дажбите черен хляб, омърляни и влажни бучки захар и срязани наполовина заедно с пакета серт цигари.
И по целия пазар бяха в обръщение някакви незнайни вехтории, чиято цена се вдигаше, — колкото повече се препродаваха от ръка на ръка.
Файтонджията свърна в една от пресечките на площада. Слънцето залязваше зад тях и ги осветяваше в гръб. Отпреде им трополеше тежкотоварен кон с подскачаща празна каруца. Той вдигаше кълба прахоляк, който бронзово блестеше на залязващото слънце.
Най-сетне успяха да го задминат, понеже им преграждаше пътя. Тръгнаха по-бързо. Докторът се изненада от купищата стари вестници и афиши по земята, откъснати от къщите и оградите. Вятърът ги влачеше на една страна, а копитата, колелата и краката на насрещните пешаци и пътници ги отнасяха обратно.
След няколко пресечки се показа неговата къща на ъгъла, файтонът спря.
Дъхът му секна, сърцето му задумка, когато слезе и позвъни на входа. Никакъв отговор. Юрий Андреевич натисна звънеца пак. Когато и вторият му опит не даде резултат, той започна все по-тревожно да натиска звънеца. Едва при четвъртото позвъняване отвътре издрънчаха веригата и резето и заедно с отворилата се изведнъж врата той видя Антонина Александровна, която я държеше широко зейнала. Това стана така внезапно, че и двамата се втрещиха в първия момент и не се чуха как извикаха. Но разтворената врата в ръката й представляваше вече наполовина отворено обятие и това ги отрезви, върна ги на земята, те като безумни се хвърлиха един към друг. След миг заговориха едновременно, без да се доизслушват:
— Първо: здрави ли сте?
— Да, да, успокой се. Всичко е наред. Писах ти глупости. Извинявай. Ще говорим. Защо не телеграфира? Сега Маркел ще ти пренесе багажа. А, ти се тревожиш, че Егоровна не отвори вратата? Егоровна е на село.
— Отслабнала си. Но колко си млада и стройна! Само да освободя файтона.
— Егоровна отиде за брашно. Останалите ги освободих. Сега има една нова, не я знаеш, Нюша, едно момиче за Сашенка и никой друг. Всички знаят, че си идваш, и всички умират от нетърпение. Гордон, Дудоров, всички.
— Как е Сашенка?
— Добре е, слава богу! Току-що се събуди. Ако не идваше от път, можеше веднага да отидеш при него.
— Татко вкъщи ли е?
— Не ти ли писах? От сутрин до вечер е в районната Дума. Председател е. Представи си. Плати ли на файтонджията? Маркел, Маркел!
Стояха с кошницата и куфара насред тротоара и пречеха на минувачите, а минувачите ги заобикаляха и се спираха, оглеждаха ги от главата до петите, дълго блееха подир тръгналия файтон и към широко отворената външна врата и чакаха да видят какво ще стане.
А от вратата тичаше вече към младите господари Маркел, с жилетка върху басмената риза, с портиерската фуражка в ръка, и викаше, тичайки:
— Мили боже, Юрочка ли е това? Ами да! Той е, гълъбчето ми! Юрий Андреевич, сине, не си ни забравил, върна се под родната стряха, чул е господ молитвите ни! А вие що щете? Опулили се! — скастри любопитните. — Хайде по пътя си! Какво сте зяпнали!
— Здравей, Маркел. Дай да се прегърнем! Сложи си фуражката бе, човек. Какво ново, разправяй. Как са жената и щерките?
— Добре са, благодарим. Растат си. А за новото — ти докато там геройствуваш, и ние, както виждаш, не сме стояли със скръстени ръце. Таквизи ужасии и поразии стават, ад, ти казвам, всичко е надолу с главата. Улиците неметени, къщите ни ремонт, ни боя са видели, търбусите ни пусти като по пости, без анекции и контрибуции.
— Ще те обадя на Юрий Андреевич, Маркел. Ей такъв е винаги, Юрочка. Не мога да понасям този шутовски тон. Сега заради тебе каканиже, да ти се хареса. А иначе си знае своето. Стига, стига, Маркел, не се оправдавай! Тъмна личност си ти. Кога ли ще ти дойде умът в главата? Че не живееш в гората де!
Когато Маркел внесе багажа в коридора и затвори вратата, той се доизказа тихо и доверително: