— Антонина Александровна се чумери, нали виждаш. И все е тъй. Ти, вика, Маркел, цял си чер отвътре, все едно сажди у кюнец. Сега, каже, не децата, ами и най-глупавото псе взе да поразбирва и да проумява. То тъй си е, тъй, нищо не казвам, ама, Юрочка, ако щеш, вярвай, но хората, дето отбират от тия работи, видели една книга, че иде вече фармасонинът, сто и четиридесет години била под камък, и сега според моето мнение, Юрочка, продали са ни, ще знаеш, продали са ни за две пари, за пукнат грош, за празен кош. Нали виждаш, Антонина Александровна не дава дума да издумам, ей на, пак маха с ръка, гледай.
— Как да не махам. Хайде. Остави багажа тук на пода и си върви, благодаря ти. Юрий Андреевич ще те повика, ако му трябваш.
2
— Най-после си тръгна, пръждоса се. Ти да не му вярваш? Само се прави на наивен. Пред другите все уж е глупав, а пък тайно точи секирата. Само още не е решил на кого да се нахвърли той, горкият сиромах.
— Е, ти пък! Според мен просто е пиян, та се прави на смешен, това е.
— Кога ли е трезвен? Остави го, да върви по дяволите. Страх ме е, че Сашенка пак ще заспи. Да не беше този тифус по железниците!… Имаш ли въшки?
— Мисля, че не. Аз пътувах комфортно, както преди войната. Сега само ще се поизмия, после — по-основно. Защо оттук? Вече не минавате ли през гостната? От другаде ли се качвате?
— А, да, ти не знаеш. Поразмислихме с татко и дадохме част от долния етаж на Селскостопанската академия. Не можем през зимата да отопляваме навсякъде. То и горе има много място. Предложихме им. Засега не искат. Тук са им кабинетите, разни хербарии, колекции семена. Дано не ни докарат плъхове. Все пак зърно. Но засега поддържат ред. Това в момента е нашата „жилищна площ“. Насам, насам. Колко си несъобразителен! Заобикаля се по задното стълбище, разбра ли? Върви след мен, ще ти покажа.
— Много добре сте направили, дето сте дали стаите. Лазаретът, в който работех, също се намираше в една богаташка къща. Безкраен низ от стаи, тук-там дори беше останал паркет. Палми в качета — нощем, като се разперят над леглата, същински призраци. Ранените, патили и препатили, преминали такива боеве, пък и те се плашеха и викаха насън. Впрочем не бяха и съвсем нормални — контузени. Нямаше как, изнесохме палмите. Искам да кажа, че в живота на богатите наистина има нещо нездраво. Безброй ненужни вещи. Прекалено много мебели, прекалено много стаи, прекалено много изтънчени чувства, церемонии. Добре стана, че сте се посвили. Но не е достатъчно. Още трябва.
— Какво се подава от тази хартия? Човка, патешка глава. Каква красота! Юрдечка? Откъде? Не мога да повярвам на очите си. На днешно време това е истински лукс!
— Подариха ми я във влака. Дълга история, после ще ти я разправям. Какво ще кажеш, да я извадя и да я занеса в кухнята, а?
— Разбира се. Сега ще пратя Нюша да я оскубе и да я изчисти. За зимата предричат какви ли не ужаси, студ и глад.
— Да, навсякъде се говори. Сега, като гледах през прозореца на влака, мисля си: има ли нещо по-важно от мира в семейството и от работата? Останалото зависи от нас. Изглежда, че наистина мнозина ще бъдат засегнати. Някои мислят да бягат на юг, към Кавказ, опитват се да се измъкнат колкото може по-надалеч. Аз съм против. Истинският мъж трябва да умее със стиснати зъби да сподели съдбата на родния край. За мен това е безспорно. Вие сте друго. Как бих искал да ви опазя от нещастията, да ви изпратя някъде по на спокойно, във Финландия или дявол знае къде. Но ако така стоим на всяко стъпало по Половин час, никога няма да стигнем до горе.
— Чакай! Да знаеш каква новина! Щях да забравя! Пристигна Николай Николаевич.
— Кой Николай Николаевич?
— Вуйчо Коля!
— Тоня! Не може да бъде! Как така!
— Ами така, както виждаш. От Швейцария. За по-пряко през Лондон. И през Финландия.
— Тоня! Наистина ли? Видяхте ли се? Къде е сега? Не можем ли да го издирим незабавно, на минутата?
— Какво нетърпение! Той е извън града в някаква вила. Обеща да се върне вдругиден. Много се е променил, ще се разочароваш. По пътя заседнал в Петербург, та веднага станал болшевик. Татко се наддумва с него. Но защо наистина се спираме на всяка крачка? Да вървим. Значи и ти си чул, че нищо хубаво не ни чака, само трудности, опасности и неизвестност.
— И аз така мисля. Но ще се борим. Няма всичко изведнъж да се свърши, нали? Ще видим и другите.
— Казват, че сме щели да останем без дърва, без вода, без осветление. Щели да премахнат парите. Нямало да има превоз в града. Пак спряхме. Да вървим. Знаеш ли, хвалят някакви плоски железни печици от една работилница на Арбат. С един вестник можело да се сготви. Дадоха ми адреса. Трябва да си купим, преди да са ги разграбили.