— Правилно. Ще купим. Ти си ми умна глава. Но вуйчо Коля, вуйчо Коля! Представяш ли си! Не мога да дойда на себе си!
— Намислила съм така. Ще отделим горе някъде една част, там ще се приберем с тебе, с татко, Сашенка и Нюша, да речем, в две-три стаи, непременно съседни, в дъното на етажа, и да се откажем от останалата къща. Ще се отделим, все едно, че сме на чуждо място. Една такава печица слагаме в средната стая, кюнеца през прозореца и всичко: пране, готвене, ядене, гости — всичко на едно място, за да не палим навсякъде; така, ако е рекъл господ, може и да изкараме зимата.
— Ами да! Разбира се, че ще презимуваме. Не се тревожи. Чудесно си го измислила. Браво на тебе. И знаеш ли какво? Да отпразнуваме приемането на твоя план. Ще опечем патицата и ще поканим вуйчо Коля по случай преместването.
— Идеално. Ще помоля Гордон да донесе спирт. Той намира в някаква лаборатория. Ето виж сега. Това е стаята, за която ти говоря. Тази избрах. Одобряваш ли я? Остави куфара тук и върви за кошницата. Освен вуйчо ти и Гордон можем да поканим също Инокентий и Шура Шлезингер. Ако нямаш нищо против. Нали не си забравил къде е умивалнята? Сложи си там нещо за дезинфекция. Аз отивам за Сашенка, ще пратя Нюша в кухнята и когато сме готови, ще те повикам.
3
Той беше главната новина в Москва, този негов син. Тъкмо се беше родил, и Живаго получи повиквателната. Какво знаеше за сина си?
Веднъж, когато вече беше мобилизиран, той отиде в клиниката да види Тоня. Беше улучил времето за кърмене. Не го пуснаха при нея.
Той седна да почака в коридора. В това време далечният детски коридор, перпендикулярен на акушерското отделение, където лежаха майките, бе огласен от хора на десет-петнадесет бебешки гласчета и гледачките, за да не простудят пеленачетата, ги понесоха две по две под мишница при майките като някакви вързопи с покупки.
— Уа-уа — почти равнодушно, сякаш по служебно задължение ревяха монотонно малките и само едно гласче се отделяше в този хор. Детето също плачеше „уа-уа“ и също без помен от страдание, но като че ли не по задължение, а някак умишлено басово, с мрачно недружелюбие.
Юрий Андреевич още тогава бе решил да кръсти момчето на тъст си — Александър. Кой знае защо си въобрази, че това е плачът на неговия син, защото това беше физиономичен плач, той говореше за бъдещия характер и съдба на човека, звуково нюансиран плач, който включваше името на момчето, името Александър, както си въобрази Юрий Андреевич.
Не беше сбъркал. По-късно се разбра, че наистина бе плакал Сашенка. Това беше първото, което научи за сина си.
По-нататъшното запознанство продължи по снимките, които му изпращаха в писмата до фронта. На тях веселият симпатичен дебеланко с голяма глава и бебешки устенца седеше разкрачен на постлано одеялце, вдигнал двете си ръце, сякаш танцуваше. Тогава беше на една година, учеше се да ходи, сега беше почти двегодишен и бе започнал да говори.
Юрий Андреевич вдигна куфара от пода, разкопча каишите, сложи го на масата до прозореца. Каква беше тази стая по-рано? Не можеше да я познае, сигурно Тоня е изнесла всички мебели или е сменила тапетите.
Отвори куфара, за да извади несесера за бръснене. Между колоните на църковната камбанария точно срещу прозореца се вдигна ясна, пълна луна. Когато светлината й падна в куфара, върху разстланите отгоре дрехи, книги и тоалетни принадлежности, стаята се освети някак по-различно и докторът я позна.
Това беше по-раншната багажна стая на покойната Ана Ивановна. Тук навремето прибираха счупените столове и маси, ненужните вехтории. Тук се пазеше семейният архив, както и сандъците, в които лятно време подреждаха зимните дрехи. Приживе на покойната покрай стените всичко беше затрупано до тавана и обикновено не пускаха никого вътре. Но на големи празници, когато им гостуваха сюрии деца и им позволяваха да лудуват и да се пъхат навсякъде, се отключваше и тази стая и там играеха на разбойници, криеха се под масите, мажеха се с горена тапа и се маскираха.
Някое време докторът остана да си припомни всичко това, после слезе в долния коридор да вземе оставената там кошница.
Долу в кухнята Нюша, плаха и свита девойка, клекнала пред печката, чистеше на вестник патицата. Като видя Юрий Андреевич с багажа, пламна като божур, гъвкаво се изправи, отупа от престилката полепналата перушина, поздрави и предложи помощта си. Но докторът благодари й отвърна, че сам ще отнесе кошницата.
Едва беше влязъл в бившата багажна стая на Ана Ивановна, някъде през една или две стаи го повика жена му:
— Юра, ела!
Той отиде при Сашенка.
Сегашната детска стая се намираше в предишната класна стая на малките Тоня и Юра. Малчуганът в креватчето далеч не изглеждаше такъв красавец, както на снимките, но пък беше копие на майка му, покойната Мария Николаевна Живаго, поразително копие, което приличаше на нея повече от всичките й запазени снимки.