— Това е татко, твоят татко, я му направи с ръчичка ей така — започна да го учи Антонина Александровна и спусна мрежата на креватчето, за да може таткото да прегърне детето и да го вдигне на ръце.
Сашенка не се възпротиви на приближаването на непознатия брадясал мъж, който може би го плашеше и му вдъхваше ужас, и когато мъжът се наклони, той рязко се изправи, хвана се за блузата на майка си и злобно удари с ръка човека по лицето. Собствената му смелост така го стресна, че той веднага зарови лице в гърдите на майка си и нервно заплака с горчиви и безутешни детски сълзи.
— Тц-тц-тц — укори го Антонина Александровна. — Недей така, Сашенка. Татко ще помисли, че Саша е лошо момче, че Саша не слуша. Я му покажи как ще то целунеш, целуни татко. Не плачи, няма да плачеш, недей, глупчо.
— Остави го на мира, Тоня — помоли я докторът. — Не го мъчи и ти не се разстройвай. Знам с какви глупости е пълна сега главата ти. Че това не е току-тъй, че това е лошо предзнаменование. Глупости. Всичко е съвсем естествено. Утре ще свикне с мен, ще станем големи приятели.
Но и той самият излезе от стаята в лошо настроение, с чувството за лоша поличба!
4
През следващите няколко дни разбра колко е самотен. Никого не винеше за това. Явно сам си го беше търсил и ето, бе го постигнал.
Странно обезличени и безинтересни намираше приятелите си. Никой не беше запазил своя свят, своите виждания. В спомените му бяха много по-ярки. Изглежда, че в миналото ги беше надценявал.
Когато порядките позволяваха имотните да лудеят и да щуреят за сметка на безимотните, колко лесно беше да се приемат за истинско тяхно лице тези капризи и правото на безделие, от които се възползуваше малцинството, докато мнозинството търпеше.
Но щом се вдигнаха низините и привилегиите на високопоставените се отмениха, колко бързо излиняха всички, как без жал се разделиха със самостоятелните си виждания, каквито явно не бяха притежавали.
Сега Живаго чувствуваше близки само хората без фрази и патос, жена си и тъста плюс неколцина колеги лекари, скромни труженици, обикновени хора.
Вечерята с дивеча и спирта се състоя на втория-третия ден след пристигането му, когато беше успял да се види с всички, така че сега не беше първата им среща.
Тлъстата патица беше невиждан разкош за тези вече гладни времена, но нямаха достатъчно хляб и това така обезсмисляше великолепието на трапезата, че чак изнервяше.
Гордон донесе спирт в аптечно шише с коркова тапа. Спиртът беше любимото обменно средство на черноборсаджиите. Антонина Александровна веднага пое грижата за бутилката и на малки порции им наливаше разреден спирт, ту много силен, ту много слаб, според вдъхновението. Тогава се оказа, че неравномерното опияняване от променливия градус е много по-тежко от силното и определеното. Това също изнервяше.
Но най-тъжното беше, че тяхната вечер представляваше отцепничество от условията на времето. Невероятно би било в къщите отсреща по същото време така да се пие и яде. Навън се простираше безмълвната тъмна и гладна Москва. Магазините — празни, а за деликатеси като дивеч и водка никой вече и не помисляше.
И ето, оказа се, че единствено животът, подобен на живота на околните и разтварящ се безследно в него, е истинският живот, че обособеното щастие не е щастие, така че дивечът и спиртът, може би липсващи в града, нямат нищо общо със спирта и дивеча. Това най-много го огорчи.
Гостите също го настроиха към невесели мисли. Гордон беше симпатичен, докато разсъждаваше тромаво и се изразяваше скучно и унило. Той беше най-добрият му приятел. В гимназията го обичаха.
Но ето, че беше престанал да се харесва такъв и бе започнал да внася някои несполучливи поправки в собствения си нравствен облик. Правеше се на веселяк, на куражлия, през цялото време разправяше нещо уж остроумно и често казваше: „забавно“, „любопитно“, думи, които не бяха от неговия речник, защото Гордон никога не беше възприемал живота като развлечение.
Преди да дойде Дудоров, той разказа смешната според него история на женитбата му така, както била известна сред приятелите на Дудоров. Юрий Андреевич не я знаеше.
Оказа се, че Дудоров живял с жена си една година и се развел. Не твърде правдоподобната особеност на премеждието се състоеше в следното.
По грешка го взели войник. Докато бил на служба и се изяснявало недоразумението, Дудоров непрестанно бил наказван за това, че бил разсеян и не отдавал чест на улицата. Когато се уволнил, още дълго време срещнел ли офицер на улицата, ръката му неволно скачала нагоре и непрекъснато му се привиждали пагони.