През този период вършел всичко наопаки, във всичко допускал грешки и неточности. Тъкмо тогава се запознал на едно волжко пристанище с две момичета, сестри, които чакали същия параход, и може би от разсеяност заради многобройните военни наоколо и заради автоматизма на козируването той набързо се влюбил и направил предложение на по-малката сестра. „Нали забавно?“ — попита Гордон. Но описанието трябваше да се посъкрати. Отвън се дочу гласът на героя на историята. В стаята влезе Дудоров.
Той пък беше изживял обратната промяна. Предишният нестабилен и лекомислен ветрогон се беше превърнал в съсредоточен учен.
Навремето го бяха изключили от гимназията за участие в подготовката на политическо бягство и някое време той се скита по разни художествени школи, но накрая изплува на класическия бряг. Със закъснение спрямо другарите си Дудоров завърши университета по време на войната и беше оставен на две катедри едновременно, по руска и по обща история. Към първата пишеше нещо за аграрната политика на Иван Грозни, а към втората — изследване върху Сен Жуст.
Сега разсъждаваше за всичко с нисък и като че ли простуден глас и зареян в една точка, без да вдига очи и без да ги свежда, както се изнасят лекции.
Към края на вечерта, когато нахлу с нападките си Шура Шлезингер, а всички и без това крещяха разпалено един през друг, Инокентий, с когото Живаго още от гимназията беше на „вие“, го попита:
— Чели ли сте „Войната и светът“ и „Флейта-гръбнак“?
Юрий Андреевич вече му беше изказал впечатлението си от поемите, но Дудоров не беше го чул поради пламналия общ спор и затова след малко пак попита:
— Чели ли сте „Флейта-гръбнак“ и „Човек“?
— Нали ви казах, Инокентий. Сам сте си виновен, щом не ме чува те. Но да бъде на вашето. Повтарям. Маяковски винаги ми е харесвал. Той е нещо като продължение на Достоевски. Или по-точно това е лирика, писана от някого измежду младите му бунтуващи се герои: Иполит, Расколников или от „Юноша“. Каква всепоглъщаща сила на таланта! Как е казано всичко направо, веднъж и завинаги! И най-важното, с какъв смел размах го хвърля в лицето на обществеността и някъде си още по-нататък, в пространството!
Но гвоздеят на вечерта, не ще и дума, беше вуйчото. Антонина Александровна се беше заблудила, че той е на някаква вила. Николай Николаевич се беше завърнал в деня, когато пристигна племенникът му, и беше в града. Юрий Андреевич вече два-три пъти се беше виждал с вуйчо си и беше успял да се наприказва с него, да се наохка, начуди, намае и насмее.
Първата им среща стана още на другата вечер, денят се случи мрачен и сив. Пръскаше дъжд като водна прах. Юрий Андреевич отиде при вуйчо си в хотела. Там можеше да се живее вече само с разрешение на градските власти. Но него навсякъде го посрещаха добре. Николай Николаевич беше запазил старите си познанства.
Хотелът имаше вид на лудница, напусната от персонала. Пустота, хаос, царство на случайностите по стълбите и коридорите.
Големият прозорец на непочистената стая гледаше към един от тогавашните обширни безлюдни площади през онези объркани дни, в чийто вид имаше нещо страшно, сякаш беше изникнал в нощен кошмар, а не се ширеше пред очите им от прозорците на хотела.
То беше поразителна, незабравима, знаменателна среща! Кумирът на детството му, идолът на юношеските му блянове жив, от плът и кръв, стоеше отново пред него.
Посребрената коса много му отиваше. Чуждестранният широк костюм му стоеше добре. Беше доста младолик за годините си и изглеждаше прекрасно.
Да, доста бледнееше на фона на грандиозните събития. Те го засенчваха. Но на Живаго не му и хрумваше да го мери с такава мяра.
Учуди го спокойствието на Николай Николаевич, неговото хладнокръвие, шеговитият тон, с който обсъждаше политическите теми. Умението му да се държи надхвърляше сегашните руски възможности. По това личеше, че не е тукашен. Тази черта биеше на очи, изглеждаше старомодна и будеше чувство на неудобство.
Ах, но друго, съвсем друго запълни първите часове на срещата им, съвсем друго ги накара да се прегърнат, да плачат и задъхани от вълнение, да прекъсват с чести паузи бързия и разгорещен първи разговор.
Бяха се срещнали два творчески характера, обединени от роднинска връзка, и колкото и да се изправяше пред тях миналото и да се раждаше за нов живот, и колкото и да ги завладяваха спомените и да изплуваха различни моменти от периода на раздялата, но щом стана дума за главното, за нещата, познати на хората от съзидателния тип — изчезнаха всякакви връзки освен тази, единствената, нямаше вече ни вуйчо, ни племенник, нито разлика в годините, остана само близостта на стихия със стихия, енергия с енергия, начало с начало.