— Благодаря, благодаря. Виждам чувствата ви. Не ги заслужавам. Но не трябва да обичаме така пестеливо и набързо, сякаш от страх, че после можем да обикнем още по-силно.
Всички се разсмяха и му заръкопляскаха, възприели думите му като търсена духовитост, а той не знаеше къде да се дене от усещането за надвиснало нещастие, от съзнанието, че няма власт над бъдещето въпреки цялата си жажда за добро и способност за щастие.
Гостите си затръгваха. Лицата на всички се бяха изострили от умората, прозевки разпъваха челюстите им и ги правеха да приличат на коне.
На излизане дръпнаха пердето. Отвориха прозореца. Видяха жълтеникавото зазоряване, мокрото небе с мръсни пръстенозелени облаци.
— Изглежда, е имало буря, докато дрънкахме тук — каза той.
— Мен дъждът ме хвана по пътя — потвърди Шура Шлезингер. — Едвам притичах.
В празната и още тъмна уличка се чуваше почукването на капките от дърветата заедно с дръзкото чуруликане на мокрите врабци.
Протътна гръм, като че ли плуг преора небето, и всичко стихна. После се чуха четири звънки закъснели удара, както тупкат наесен картофите, вдигнати с лопатата от рохкавата разкопана пръст.
Гръмотевицата прочисти цялата прашна опушена стая. Изведнъж като електрически елементи започнаха да се усещат съставните части на съществованието, водата и въздухът, желанието за радост, земята и небето.
Уличката се изпълни с гласовете на разотиващите се. Те продължиха да обсъждат нещо на висок глас, точно както се препираха допреди малко в стаята. Гласовете се отдалечаваха, постепенно затихваха и затихнаха.
— Колко е късно — каза Юрий Андреевич. — Да вървим да лягаме. От всички хора на света, обичам само теб и татко.
5
Мина август, отиваше си септември. Надвисваше неизбежното. Наближаваше зимата, а в човешкия свят — нещо подобно на зимна летаргия, нещо предрешено, което се носеше във въздуха и за което говореха всички.
Трябваше да се готвят за зимата, да се запасяват с храна, с дърва. Но в дните на тържество на материализма материята се превърна в понятие, вместо храната и дървата се появи проблемът за храната и дървата.
Хората в градовете бяха безпомощни като деца пред лицето на наближаващата неизвестност, която помиташе по пътя си всички установени навици и оставяше подире си опустошение, макар тя самата да произхождаше от града и да беше създание на гражданите.
Хората се самозалъгваха и се залисваха с празни приказки. Всекидневието още креташе, куцукаше и се подмяташе нанякъде по стар обичай. Но докторът виждаше живота такъв, какъвто е. И не можеше да затвори очи за неговата обреченост. Той смяташе себе си и своята среда за жертви. Предстояха им изпитания, може би дори и гибел. Броените дни, които им оставаха, се топяха пред очите му.
Щеше да полудее, ако не бяха житейските дреболии, труд и грижи. Жената, детето, необходимостта да изкарва пари, това беше спасението му — насъщното, смиреното, бита, службата, ходенето при болните.
Разбираше, че е пигмей пред чудовищната машина на бъдещето, боеше се от него, обичаше го и тайно се гордееше с това бъдеще, и за последен път, като за сбогом, с жадните очи на вдъхновението гледаше облаците и дърветата, хората по улиците, големия руски град, който се бъхтеше в нещастията, и той беше готов да се жертвува, за да потръгнат нещата, но нищо не можеше да направи.
Това небе и минувачите виждаше най-често от средата на улицата, когато пресичаше Арбат при аптеката на Руското дружество на лекарите на ъгъла на Староконюшеная.
Пак започна работа в бившата си болница. Тя и досега се наричаше Крестовоздвиженска, макар че едноименната община не съществуваше вече. Но още не бяха й измислили подходящо ново име.
В болницата беше започнало разслоение. Умерените, чието тъпоумие възмущаваше доктора, намираха Живаго опасен; хората, които бяха политически доста напредничави, го смятаха недостатъчно червен. Така се озова нито при едните, нито при другите, от едните се беше откъснал, до другите не беше стигнал.
В болницата освен преките задължения директорът му възложи контрола върху статистическата отчетност. Какви ли не анкети, въпросници, бланки преглеждаше, какви ли не отговорни отчети попълваше! Смъртност, растеж на заболеваемостта, имуществено състояние на служителите, гражданска съзнателност и степен на участие в изборите, незадоволима нужда от гориво, храна, медикаменти — всичко интересуваше статистическото управление, за всичко се искаше отговор.
Докторът вършеше всичко това на старото си бюро до прозореца в ординаторската стая. Купчини от разграфени листа с различни форми и образци бяха натрупани пред него, леко изместени встрани. Понякога успяваше освен периодичните записки за медицинските си трудове да пише откъслечно и своята „Игра на хора“, мрачен дневник или хроника за тези дни, съставена от проза, стихове и всякакви текстове, внушени от съзнанието, че половината хора са престанали да бъдат каквото са и разиграват какво ли не.