Светлата слънчева стая с боядисани в бяло стени тънеше в кремавата светлина на златната есен, обичайна за дните след Успение, когато сутрин падат първите слани и в пъстротата и яркостта на оределите горички започват да се мяркат зимните синигери и врани. Небето в такива дни се вдига безкрайно високо и през прозрачната стена от въздух между него и земята полъхва от север ледена тъмносиня яснота. Повишава се видимостта и звучността на всичко в света, независимо какво е то. Разстоянията предават звука в смразена звънкост, отчетливо и разчленено. Разчистват се просторите, сякаш да открият целия живот за много години напред. Тази разреденост на въздуха не би могла да се понесе, ако не беше тъй кратковременна и не настъпваше в края на късния есенен ден, на прага на ранния здрач.
Такава светлина озаряваше ординаторската стая, светлината на рано залязващото есенно слънце, сочна, стъклена и водниста като узряла ябълка.
Докторът седеше зад бюрото, топеше перодръжката в мастилницата, замисляше се и пишеше, а до широките прозорци прелитаха някакви тихи птици, хвърляха в стаята безшумните си сенки, които покриваха движещите се ръце на доктора, плота с бланките, пода и стените — и пак тъй безшумно изчезваха.
— Кленът окапа — каза влезлият просектор, по-рано пълен мъж, сега с кожа, провиснала от отслабването. — Дъждове го праха, ветрове го драха, не можаха да го победят. А една слана какво го направи!
Докторът вдигна глава. Наистина, загадъчните птици, които сновяха край прозореца, се оказаха винено-огнените листа на клена, отлитащи завинаги — те плавно се носеха във въздуха и като огънати оранжеви звезди лягаха встрани от дърветата на тревата в градината на болницата.
— Замазахте ли прозорците у вас? — попита просекторът.
— Не — отговори Юрий Андреевич и продължи да пише.
— Защо? Крайно време е.
Юрий Андреевич не отвърна, погълнат от писането.
— Ех, няма го Тарасюк — продължи просекторът. — Злато човек беше. Кърпеше обувки. Поправяше часовници. Всичко умееше. И всичко изнамираше. Време е да ги замажете. Тази работа трябва да се свърши.
— Нямам замазка.
— Направете си. Ето ви рецептата. — И му обясни как се прави замазка от безир и варовик. — Впрочем стига толкова. Аз ви преча.
Отдалечи се към другия прозорец и се зае със своите стъкленици и препарати. Взе да притъмнява. След минута той каза:
— Ще си развалите очите. Тъмно е. Няма да има осветление. Да си тръгваме.
— Още малко ще поработя. Двадесетина минути.
— Неговата жена е тук болногледачка.
— На кого?
— На Тарасюк.
— Знам.
— А той самият не се знае къде е. Обикаля някъде. През лятото на два пъти идва. Тука, в болницата. Сигурно е в някое село. Урежда им нов живот. Той е точно от онези войници болшевики, които срещате по улиците и по влаковете. Искате ли да ви кажа каква е работата. С Тарасюк например. Слушайте. Той има златни ръце. Не умее да работи лошо. С каквото и да се захване, всичко му идва отръки. Същото и на войната. Изучи я като всеки занаят. Стана чудесен стрелец. В окопите, нощем на пост. Ръка, око — чудо! Наградите му не са за безумни геройства, а за точна стрелба. Да. Всяка работа за него се превръща в страст. Обикнал и военния занаят. Видял, че оръжието е сила, че го спасява. Тогава и той решил да стане сила. Въоръженият човек вече не е обикновен човек. Навремето такива хора са ставали от стрелци разбойници. Сега той вече не си дава пушката. Изведнъж се чува призив: „Да обърнем щиковете“ и прочие. И той обръща щика. Това е цялата история. И целият марксизъм.
— И то съвсем истински, направо от живота. Защо не.
Просекторът отиде пак при своя прозорец, запремества епруветките. После попита:
— Какво стана с майстора за печката?
— Благодаря ви. Много интересен човек. Цял час говорихме за Хегел и Бенедето Кроче.
— Разбира се! Доктор на философските науки в Хайделбергския университет. А печката?
— Не питайте.
— Пуши ли?
— Ужас.
— От кюнеца е. Трябвало е да го вкара в камината, а той сигурно го е извадил през прозореца.
— В камината е. Но пуши.
— Значи не е улучил комина, сложил го е във вентилационния канал или в отдушника. Да беше Тарасюк! Но нищо, имайте търпение. Хубавите неща по-трудно стават. Печка да палите не е като на пиано да свирите. Ще трябва да се научите. Купихте ли дърва?