След десетина минути го последва и Юрий Андреевич. Той вече беше забравил и момчето, и колегата, при когото се беше запътил. Развълнуван от прочетеното, си тръгна за вкъщи. По пътя едно ново и маловажно житейско обстоятелство, но по това време с безмерно значение, прикова и погълна вниманието му.
Малко преди да си стигне у дома, той се натъкна в тъмното на грамаден куп дъски и талпи, стоварени напряко на улицата до ръба на тротоара. Тук, в уличката, имаше някакво учреждение и сигурно им ги бяха докарали за огрев от някоя разрушена дървена къщурка в предградията. Талпите не бяха се поместили в двора и бяха оставени на плочника. Купът се вардеше от въоръжен часовой, който крачеше из двора и от време на време излизаше на улицата.
Юрий Андреевич, без много да му мисли, издебна минутата, когато пазачът влезе в двора, а виелицата завъртя във въздуха гъст облак от снежинки. Той се промъкна откъм по-неосветената част на купа, откъм сянката, и с бавно разклащане издърпа най-отдолу един тежък дънер. Едвам го измъкна от купа, но като го метна на рамо, престана да усеща тежестта (нали е за своя душа, не тежи) и безшумно го примъкна до Сивцев Вражек покрай тъмните стени.
Операцията беше съвсем навременна, вкъщи дървата им свършваха. Нацепиха дънера и го нарязаха с трион на малки трупчета. Юрий Андреевич клекна да запали печката. Остана така мълчалив пред подскачащата и подрънкваща вратичка. Александър Александрович си примъкна креслото и седна да се сгрее. Живаго извади вестника от джоба на сакото и го подаде на тъст си с думите:
— Видяхте ли го? Ето. Четете.
Все така клекнал, той побутваше огъня с малката маша и си говореше сам:
— Каква блестяща хирургия! Ей тъй изведнъж артистично да изрежеш старите гнойни язви! Простичка, без всякакво усукване присъда над вековната несправедливост, свикнала да й се кланят и да й свалят шапка.
В това така безстрашно доведено докрай дело има нещо национално-близко, открай време познато. Нещо от безусловната светозарност на Пушкин, от Толстоевата категорична вярност на фактите.
— Кое на Пушкин? Какво казваш? Почакай. Сега свършвам. Не мога едновременно да чета и да слушам — опита се да го прекъсне тъст му, който погрешно отнесе към себе си монолога на Юрий, произнесен под нос.
— Кое всъщност е гениалното? Ако някой има за задача да създаде нов свят, да започне ново летоброене, той непременно ще поиска първо да му се разчисти съответното място. Той би изчакал да свършат старите векове, преди да пристъпи към изграждане на новите, той би имал нужда да започне от кръгла дата, от нов ред, от чиста страница.
А сега — хоп, заповядайте. Това небивало, това чудо на историята, това откровение се бухва право във въртопа на продължаващото всекидневие, без капка внимание към неговия ход. То започва от средата, вместо от началото, без предварително обсъдени срокове, в първия случаен делник, право в разгара на пътуващите из града трамваи. Това е най-гениалното. Така неуместно и несвоевременно може да бъде само най-великото.
9
Зимата дойде точно каквато я предсказваха. Тя още не беше толкова страшна, както следващите две, които настъпиха подире й, но вече беше от същата порода, тъмна, гладна, студена, пълна с рухването на привичните неща и разрушаването на всички основи на съществуването, пълна с нечовешки усилия за вкопчване в изплъзващия се живот.
Те бяха три поредни, тези жестоки зими, една след друга, и не всичко, което сега мислим, че е станало в края на седемнадесета и началото на осемнадесета, наистина се е случило тогава — може и да е било по-късно. Тези три зими една подир друга се сляха и трудно могат да се отличат помежду си.
Старият живот и младите порядки още не съвпадаха. Нямаше я яростната вражда помежду им, която се появи след година, по време на Гражданската война, но нямаха и връзка. Това бяха две страни, противопоставени една на друга, две страни без покритие.
Навсякъде преизбираха властта: в домсъветите, в организациите, в службите, в обслужващите учреждения. Съставът й се менеше. Навсякъде започнаха да се назначават комисари с неограничени пълномощия, хора с желязна воля, хора с черни кожени куртки, въоръжени с всяващи страх мерки и с нагани, хора, които рядко се бръснеха и още по-рядко спяха.
Те добре познаваха рожбата на тълпата, средния манипулатор на маловажни държавни документи, плужека еснаф; и безпощадно, с мефистофелска крива усмивка разговаряха с него като със заловен джебчия.