Тези хора движеха всичко, както им нареждаше програмата, и начинание след начинание, обединение подир обединение ставаха болшевишки.
Крестовоздвиженската болница се наричаше сега Втора преустроена. Там бяха станали промени. Част от персонала беше уволнен, някои напуснаха по собствено желание, намирайки, че нямат сметка от работата. Това бяха по-заможните доктори с добра частна практика, фаворити на салоните, фразьори и дърдорковци. Те побързаха да представят напускането по користни съображения като гражданска демонстрация, започнаха да се отнасят към оставащите пренебрежително, едва ли не ги бойкотираха. Сред тези оставащи беше и Живаго.
Вечер в дома им се водеха такива разговори:
— В сряда да не забравиш да дойдеш в зимника на Дружеството на лекарите. Там имаме два чувала премръзнали картофи. Ще проверя точно в колко свършвам, за да ти помогна. Ще трябва двамата с шейната…
— Добре. Има време, Юрочка Защо не си легнеш вече. Късно стана. Все едно не можеш всичко да свършиш. Трябва да си починеш.
— Страшна епидемия. Общото изтощение подяжда силите на организма. И ти, и татко — страх ме е да ви гледам. Трябва нещо да предприемем. Но какво? Не се пазим достатъчно. Трябва да сме по-предпазливи. Слушай. Не спиш ли?
— Не.
— За себе си не ме е страх, аз съм жилав, но ако, не дай боже, стане така, че се разболея, не прави глупости, моля те, не ме дръж вкъщи. Веднага в болницата.
— Юрочка, какви ги говориш! Чукай на дърво! Дяволът си няма работа.
— Помни, не останаха вече нито честни, нито приятели, още по-малко знаещи. Ако се случи нещо, слушай само Пичужкин. Стига, разбира се, той самият да е на крак. Спиш ли?
— Не.
— Те, моля ти се, сами си избраха по-богатата ясла, а сега излиза, че било от гражданско чувство и принципност. Като се срещнем, едвам ми подават ръка. „Още ли работите при тях?“ И вдигат вежди. „Работя, казвам, и ще ви моля да не се ядосвате, аз се гордея с нашите лишения и уважавам хората, които ни правят честта да ги споделят с нас.“
10
За дълъг период от време постоянна храна за всички стана кашата от грухано просо и чорбата от рибени глави. Самата риба в пържен вид се смяташе за второ. Ядяха немляна ръж, пшеничени зърна. От тях варяха каши.
Една позната на Антонина Александровна, професорска жена, я научи да пече на подницата на кахлената печка погачи от попарено тесто и да продава едната част, та с хляба и парите да оправдае паленето й. Това щеше да им позволи да се откажат от ужасното кюмбе, което пушеше, едвам гореше и изобщо не задържаше топлината.
Антонина Александровна започна да прави хубави погачи, но с търговията нищо не стана. Наложи се да се лишат от празните надежди и пак да се върнат към отритнатата печица. Живаго бедствуваха.
Една сутрин Юрий Андреевич както винаги отиде на работа. В къщата бяха останали две цепеници. Антонина Александровна си облече кожуха, с който зъзнеше от общата слабост дори в топли дни, и излезе „на лов“.
Близо половин час обикаля близките улички, където идваха понякога селяни със зарзават, и картофи от близките села. Човек трябваше да ги дебне, защото ги пресрещаха още отдалеч.
Скоро откри каквото търсеше. Млад едър мъжага с ямурлук, съпровождан от Антонина Александровна, предпазливо подкара към двора на Громеко коня с шейната, която приличаше на детска играчка.
В един кош от лико, качен на шейната и заметнат с рогозка, имаше малко брезови дърва, не по-дебели от старомодните перила по верандите на богатите къщи, както са по фотографиите от миналия век. Антонина Александровна ги знаеше колко струват — само дето се казва бреза, иначе е влажно дърво от най-лошо качество, прясно насечено, и изобщо не става за палене. Но нямаше избор и време за колебания.
Младият селянин на пет-шест курса й пренесе дървата догоре, а срещу тях повлече по стълбите и качи на шейната за подарък на булката малкия гардероб на Антонина Александровна с огледалото. Пътем, докато се спазариха да им докара и картофи, той свари да разпита и за пианото до вратата.
Когато се прибра, Юрий Андреевич не каза нищо за покупката на жена си. Много повече сметка имаше да нацепят стария гардероб и беше къде по-целесъобразно, но нямаше да им даде сърце да го направят.
— Видя ли бележката на масата? — попита жена му.
— От шефа на болницата. Казаха ми, знам. Да видя една болна. Ще ида. Само малко да си почина, и отивам. Обаче е доста далече. Някъде към Триумфалната арка. Имам адреса.
— Учуди ме хонорарът. Ти видя ли? Прочети я все пак. Бутилка германски коняк или едни дамски чорапи за визитацията. С какво те примамват! Кои са тези? Каква пошлост и липса на всякаква представа за сегашния живот. Сигурно са някои новобогаташи.