— Да, той е снабдител.
С тази дума наред с концесионерите и пълномощниците се наричаха дребните частници, на които държавната власт, унищожила частната търговия, гледаше малко през пръсти в моменти на икономически кризи и сключваше с тях договори и сделки за разни доставки.
Сред тях нямаше вече никой от свалените шефове на старите фирми, никакви бивши едри собственици. Онези повече не се съвземаха след удара. Във въпросната категория се включваха гешефтари-еднодневки, нови и чужди хора без корени, вдигнати от дъното с пяната на войната и революцията.
Докторът изпи един чай от топла вода със захарин, леко подбелена с мляко, и се запъти към болната.
Тротоарите и платната бяха погребани под дълбокия сняг, засипал улиците от къщите на едната страна до къщите на отсрещната страна. На места снежната покривка стигаше до прозорците на първите етажи. По цялата ширина на това пространство се движеха мълчаливи полуживи сенки, понесли или помъкнали с шейнички някакво нещастно продоволствие. Почти не се мяркаха хора с файтони.
Тук-там по къщите се бяха запазили предишните фирми. Поместените под тях трудови и потребителски кооперации, несъответствуващи вече на съдържанието си, бяха заключени, празни, с решетки на прозорците или с кепенци.
Те стояха залостени и празни не само поради липса на стока, но и защото преустройството във всички области на живота, валидно и за търговията, все още протичаше в най-общи линии и не беше засегнало тези дюкянчета, които представляваха някакви си частни случаи.
11
Къщата, където беше повикан докторът, се оказа в края на Брестка, близо до Тверския път.
Тя беше допотопна тухлена сграда от казармен тип, с двор и с дървени балкони-галерии, които опасваха на три етажа вътрешните стени откъм двора.
Живущите тъкмо провеждали заплануваното си общо събрание с участието на представителка от райсъвета, когато изведнъж се появила военна комисия, която обхождала всички домове да проверява разрешителните за носене на оръжие и изземвала неразрешеното. Началникът, който ръководел проверката, помолил делегатката да изчака, обискът нямало да отнеме много време, освободените квартиранти постепенно щели да се връщат и прекъснатото събрание можело да продължи.
Огледът вече завършваше, тъкмо беше дошъл редът на квартирата, където чакаха доктора, когато той стигна входа на къщата. С винтовка на връв войникът, който пазеше на едното стълбище за балконите, категорично отказа да пусне Юрий Андреевич, но се намеси началникът на отряда, нареди да не се правят спънки на доктора и се съгласи да почака с обиска, докато болната бъде прегледана.
Посрещна го мъжът й, любезен млад човек с матово смугло лице и тъмни меланхолични очи. Той беше притеснен от много обстоятелства: от болестта на жена си, от предстоящия обиск и от свръхестественото уважение, което изпитваше към медицината и нейните представители.
За да не губи на доктора труд и време, той се мъчеше да говори възможно по-сбито, но тъкмо тази забързаност правеше изреченията му дълги и объркани.
Жилището, смесица от разкош и евтиния, беше затрупано с мебели, закупени надве-натри с цел влагане на главоломно обезценяващите се пари. Частите от непълни гарнитури бяха допълнени с единични предмети, които не бяха комплектувани с други от своя вид.
Собственикът на жилището смяташе, че жена му има някаква нервна болест от уплаха. Той с много ненужни отклонения разказа как им продали почти на безценица някакъв стар развален стенен часовник с музика, който отдавна не работел. Купили го само като уникат, като рядкост на часовникарското изкуство (мъжът на болната поведе доктора в съседната стая да му го покаже). Дори се съмнявали дали ще може да се поправи. И не щеш ли, часовникът, дето от години не бил навиван, тръгнал от само себе си, изсвирил с камбанките си сложен менует и спрял. Жена му изпаднала в ужас, разказваше младият мъж, защото решила, че е ударил последният й час, и ето сега лежи, приказва в несвяст, не яде и не пие, не го познава.
— И вие мислите, че това е на нервна почва? — усъмни се Юрий Андреевич. — Заведете ме при нея.
Те влязоха в съседната стая с полилей от костен порцелан и две махагонови шкафчета от двете страни на голямата спалня. На крайчеца, загърната с одеялото до брадичката, лежеше дребна жена с големи черни очи. Като видя влезлите, тя ги запъди с извадената изпод завивката ръка — широкият ръкав на халата се плъзна към подмишницата. Не познаваше мъжа си и сякаш нямаше никого в стаята, тихо запя някаква тъжна песничка, която така я нажали, че тя се разплака, захлипа като дете и заповтаря, че иска да се прибере „вкъщи“. Докторът се опита да се доближи до нея и от едната, и от другата страна, но тя се съпротивляваше на прегледа и всеки път му обръщаше гръб.