— Че кой сега е нетрудов? Тук нямаме нетрудови! Всички сме трудови! — завикаха отвсякъде, а един глас крещеше: — Това е великодържавен шовинизъм! Вече всички националности са равни! Знам ви аз какво намеквате.
— Не всички едновременно! Просто не знам на кого да отговарям. Какви националности? Кой говори за националности, гражданино Валдиркин? Храпугина например не е никаква националност, но и нея ще я изселим.
— Ще ме изселиш! Да видим как ще ме изселиш! Продънена табуретка! Сто длъжности! — крещеше Храпугина безсмислените прякори, които й хрумваха в разгара на спора.
— Каква змия! Каква сатана! Срама си нямаш ти! — възмути се портиерката.
— Остави я, Фатима. Аз ще се разбера с нея. Стига, Храпугина. Малко да те отпусне човек, ще му се качиш на главата! Млъквай, ти казвам, че моментално ще те предам на органите, няма да чакам кога ще те пипнат за самогона и за твоя вертеп.
Вдигна се глъчка до бога. Никой не успяваше да се изкаже. В този момент в склада влезе докторът. Той попита първия до вратата да му каже кой е от домсъвета. Онзи сви ръце на фуния и взе да надвиква шумотевицата:
— Га-ли-у-ли-на! Ела тук! Търсят те!
Докторът не повярва на ушите си. При тях дойде слаба, леко прегърбена жена, портиерката. Докторът се изненада от приликата между майката и сина. Но още не се издаваше. Той каза:
— Тук една квартирантка е болна от тиф (каза името й). Трябва много да се внимава, за да не плъзне заразата. Освен това жената трябва да се откара в болница. Искам да й попълня медицинското направление, а домсъветът да й го завери. Къде и как да го направим?
Портиерката сметна, че се отнася за превозването на болната, а не за направлението.
— От райсьвета ще дойде двуколка за другарката Дьомина — обясни Галиулина. — Другарката Дьомина е добър човек, ще й кажа да ви услужи. Не се коси, другарю доктор, ще я откараме твоята болна.
— О, нямах това предвид! Само питам къде да напиша медицинското направление. Но щом има и превоз… Прощавайте, не сте ли майка на поручик Галиулин, Осип Гимазетдинович? С него служих на фронта.
Портиерката трепна и пребледня. Тя хвана доктора за ръката и каза:
— Да излезем. Навън ще приказваме.
И щом излязоха, бързо заговори:
— Тихо, опазил бог, ще чуят. Не ме погубвай. Юсупка лоша път хванал. Ти сам кажи, кой е Юсупка? Чирак, занаятчия. Юсупка трябва да разбира, сега простият народ много по-добре, и слепият ще види, то е ясно. Не знам как мислиш, може би за тебе може, но за Юсупка грехота, бог ще го накаже. Баща му войник загина, убиха го и как ни лице му оставиха, ни ръце, ни крака.
Не беше в състояние да продължи, махна с ръка и почака да й помине вълнението. После каза:
— Ела. Сега ще нагласим превоза. Знам кой си. Той беше тука за два дни, разправя ми. Каза, че познаваш и Лара Гишарова. Добро момиче беше. Тук идваше, при нас, помня я. А сега каква работа ще става, кой ви знае. Къде се е чувало господата да се вдигнат срещу господата? Но за Юсупка е грехота. Ела, ще помолим за двуколката. Другарката Дьомина ще даде. А другарката Дьомина знаеш ли коя е? Оля Дьомина, беше ученичка при майката на Лара Гишарова. Това е тя. Също е оттук. От този двор. Ела.
13
Стана съвсем тъмно. Наоколо беше нощ. Само бялото кръгче светлина от джобното фенерче на Дьомина скачаше на пет крачки пред тях от пряспа на пряспа и повече ги объркваше, отколкото да им осветява пътя. Наоколо беше нощ и там остана къщата, в която толкова хора я бяха познавали, където е била като дете, където, както е чувал, е отраснал и бъдещият й мъж Антипов.
Дьомина се държеше с него покровителствено-шеговито:
— Наистина ли ще стигнете без фенерче? А? Или да ви го дам, другарю доктор. Да. Навремето направо бях влюбена в нея, обожавах я, когато бяхме момичета. Те имаха шивашко ателие, работилница. Там бях ученичка. Тази година се виждахме. Тя идва. На път за някъде. Казвам й: къде, луда главо? Защо не останеш? Ще живеем заедно, ще си намериш работа. Къде ти! Не щя. Нейна си работа. По разум се омъжи за Пашка, не по сърце, оттогава малко мръдна. Замина си.
— Какво мислите за нея?
— Полека. Тука е хлъзгаво. Колко пъти им казвам да не изливат мръсната вода пред вратите — все едно, че говоря на стената. Какво мисля за нея ли? Какво да мисля? Ще мисля! Нямам време. Тука живея. Не й казах, брат й, военен беше, май го разстреляха. А майка й, предишната ми господарка, май ще мога да я измъкна, действувам за нея. Аз съм дотук, довиждане.