И те се разделиха. Светлината на фенерчето й се мушна към тясното циментено стълбище и препусна напред, за да освети изкъртените стени на мръсния вход, а докторът остана в тъмнината. Надясно беше Садовая Триумфалная, наляво Садовая Каретная. В черната далечина върху черния сняг те не бяха вече улици в обичайния смисъл на думата, а две просеки в гъстата тайга на каменните сгради като непроходимите дебри на Урал или Сибир.
Вкъщи го посрещна светлина и топлина.
— Защо се забави? — попита Антонина Александровна и без да го остави да отговори, продължи: — Знаеш ли какъв куриоз стана? Необяснима странност. Бях забравила да ти кажа. Вчера татко счупи будилника и направо се отчая. Последният часовник в къщата. Взе да го поправя, бърника го, бърника го, нищо не стана. Часовникарят на ъгъла му поискал три фунта хляб, нечувана цена. Какво да правим? Тате съвсем се отчая. И изведнъж, представи си, преди един час — остър, пронизителен звън. Будилникът. Взел, че тръгнал, представи си.
— Дойде и моят тифозен час! — пошегува се Юрий Андреевич и им разказа за болната с уникалния часовник.
14
Но се разболя от тиф доста по-късно. Междувременно вече изнемогваха от злощастията в семейството. Живагови живееха в мизерия и умираха. Юрий Андреевич издири партиеца, когото беше спасил, жертвата на грабежа. Онзи правеше за него всичко възможно. Но започна Гражданската война. Неговият покровител повечето време отсъствуваше. Освен това според убежденията си този човек смяташе тогавашните трудности за естествени и криеше, че и той гладува.
Докторът се опита да потърси доставчика от Тверския път. Но онзи по това време се беше изпарил вече яко дим, от оздравялата му жена също нямаше и помен. Квартирантите в къщата вече бяха други, Дьомина беше на фронта, не намери и портиерката Галиулина.
Веднъж получи с ордер по държавни цени малко дърва, които трябваше да прекара от Виндавската гара. Той конвоираше по безкрайната Мешчанская коларя и крантата, която мъкнеше това неочаквано богатство. Изведнъж забеляза, че Мешчанская вече не е съвсем Мешчанская, че му се вие свят и краката не го държат. Разбра, че това е краят, че всичко пропада и че той е болен от тиф. Падна, коларят го вдигна, докторът не помнеше как го е закарал до вкъщи, проснат отгоре върху дървата.
15
Две седмици почти непрекъснато бълнува. Струваше му се, че Тоня е поставила две Садови улици на бюрото му, отляво Садовая Каретная, отдясно Садовая Триумфалная, и е преместила близо до тях нощната му лампа, нажежена, прогаряща, оранжева. Улиците стават светли. Може да се работи. И ето той пише.
Пише с жар и неочаквано сполучливо всичко, което отдавна искаше и трябваше да напише, но никога не бе успявал, а сега успяваше. Само понякога го притеснява едно момче с тесни киргизки очи, с разкопчана еленова шуба, каквито се носят в Сибир или към Урал.
Съвсем ясно е, че това момче е духът на неговата смърт или по-просто казано, самата му смърт. Но как може да е смъртта му, щом го улеснява да пише поемата, нима може да има полза от смъртта, нима може смъртта да помага?
Той пише поема не за възкресението и не за полагането в гроба, а за дните между тях. Той пише поемата „Смут“.
Винаги бе искал да напише как в продължение на три дни буря от черна червива пръст напада, щурмува безсмъртното въплъщение на любовта, нахвърля се връз него с всичките си камъни и буци, както вълните на морския прибой се засилват и падат, и погребват под себе си брега. Как три дни бушува, настъпва и отстъпва черната земна буря.
И два римувани реда го преследваха:
и
Дълго те чака — това е и адът, и разпадането, и тленът, и смъртта, но и пролетта, и Мария Магдалина, и животът. И — ставаш от мрака. Трябва да се събудиш и да станеш. Трябва да възкръснеш.
16
Започна да оздравява. Отначало като занесен не търсеше връзката между нещата, на всичко вярваше, нищо не помнеше, на нищо не се учудваше. Жена му го хранеше с бял хляб и масло и му даваше чай със захар, понякога и кафе. Той беше забравил, че това е невъзможно сега, и се радваше на хубавата храна като на поезия, на приказка, задължителни и полагащи се при оздравяването. Но още първия път, щом започна да му просветва, попита жена си:
— Откъде е това?
— От твоя Граня.
— Какъв Граня?
— Граня Живаго.
— Граня Живаго ли?
— Да, Евграф, брат ти от Омск. Твоят природен брат. Ти беше в безсъзнание и той постоянно идваше.