— С еленова шуба?
— Да, да. Значи си го забелязал все пак, въпреки че беше в безсъзнание? Срещнали сте се в някаква къща на стълбището, той ми разказа. Знаел е, че си ти, и искал да ти се представи, но ти си го смразил! Той те обожава, само тебе чете! Намира изпод земята такива неща! Ориз, стафиди, захар. Замина си пак. И нас ни кани. Такъв е чуден, загадъчен. Според мен има вземане-даване с властите. Каза, че за година-две трябва да се спасяваме от големите градове, да заминем някъде „по-близо да земята“. Посъветвах се с него за Крюгеровите имения. Той горещо ни ги препоръчва. Да можем да си посадим едно-друго, и гората, да е наблизо. А не да гинем така покорно като овци.
През април същата година Живаго и цялото му семейство заминаха за далечния Урал, в бившето имение Варикино, близо до град Юрятин.
Седма част
НА ПЪТ
1
Дойдоха последните дни на март, дните на първата топлинка за тази година, измамни предвестници на пролетта, след които всяка година стягат силни студове.
В дома на Громеко спешно се подготвяха за пътуването. Пред многобройните квартиранти в къщата, които бяха станали повече от врабците навън, тези приготовления се представяха за голямо великденско чистене.
Юрий Андреевич беше против пътуването. Той не се пречкаше в подготовката, защото смяташе намерението за неосъществимо и се надяваше, че то ще се провали в решителния миг. Но нещата напредваха и вече се виждаше краят. Дойде моментът да говорят сериозно.
Той още веднъж изказа своите съмнения пред жена си и тъста си на специално свикания семеен съвет.
— И така, вие смятате, че не съм прав, и следователно ще пътуваме? — завърши възраженията си той.
Жена му взе думата:
— Ти казваш да потърпим още година-две, междувременно да се решат новите въпроси със земята, и тогава да си издействуваме някое парцелче близо до Москва и да си го обработваме. Но не казваш как да издържим дотогава. А всъщност това е най-интересното, това именно бихме искали да чуем.
— Нереални блянове! — подкрепи дъщеря си Александър Александрович.
— Добре, предавам се — съгласи се Юрий Андреевич. — Спира ме само пълната неизвестност. Юрваме се слепешката дявол знае накъде, без да имаме никаква представа за мястото. От тримата, дето някога са живели във Варикино, майка ти и баба ти вече ги няма, а третият, дядо Крюгер, ако изобщо е жив, е зад решетките.
В последните години на войната нещо е изкомбинирал с горите и завода, ужким ги продал на някакво фиктивно лице или на някаква банка, или ги приписал на подставено лице. Какво знаем ние за тази сделка? Чии са тези земи сега, не в смисъл на собственост, мътните я взели, ами кой се занимава с тях? Към кое ведомство са? Сече ли се гората? Работят ли заводите? Най-сетне, каква е властта там и каква ще бъде, докато се доберем?
За вас надеждата е Микулицин, дето толкова обичате да му повтаряте името. Но кой ви е казал, че старият иконом е жив и още е във Варикино? Пък и какво знаем за него, освен че дядо едвам му изговаряше презимето и затова сме го запомнили?
Но има ли смисъл да спорим? Решили сте да заминем. Присъединявам се. Трябва само да проверим как става това сега. Няма защо да отлагаме.
2
За да изясни нещата, Юрий Андреевич отиде на Ярославската гара.
Потоците от пътници се вливаха между перилата, поставени надълго през помещенията, където на пода лежаха хора със сиви шинели, въртяха се от едната страна на другата, кашляха и плюеха, а когато някой с някого заговореше, винаги започваше прекалено високо, без да държи сметка за силата, с която кънтяха гласовете под високия свод.
Повечето бяха болни, прекарали петнист тиф. Болниците бяха препълнени и ги изписваха на другия ден след кризата. Като лекар и Юрий Андреевич се беше сблъсквал с подобна необходимост, но не беше мислил, че тези нещастници са толкова много и че спят по гарите.
— Уредете си командировка — заобяснява му носачът с бяла престилка. — И всеки ден ще проверявате. Сега влаковете са от дъжд на вятър, според както се случи. То се знае (носачът потърка върха на палеца о съседните два пръста)… брашънце или нещо… Без сухо няма да стане. Пък колкото за… (той се чукна по гърлото)… не ще и дума.
3
По това време Александър Александрович бе повикан на няколко консултации във Висшия съвет по народното стопанство, а Юрий Андреевич — при тежко болен член от правителството. И двамата получиха възнаграждението си в най-хубавата по това време форма — във формата на ордер за първия учреден тогава закрит магазин-разпределител.
Той се намираше в някакви гарнизонни складове към Симонов манастир. Докторът и тъст му прекосиха двата съединени двора, църковния и казармения, и направо, без праг, влязоха под каменния свод на постепенно снишаващия се дълбок сутерен. Разширението в дъното бе преградено с дълъг напречен тезгях, на който мереше и продаваше продоволствието спокоен бавен магазинер, от време на време влизаше отзад за стока и с широко драсване на молива постепенно зачеркваше изпълненото по списъка.