Клиентите не бяха много.
— Дайте си торбите — каза магазинерът на професора и доктора, като хвърли поглед на ордерите им. И двамата се слисаха, когато в приготвените калъфки от малки и големи възглавници започнаха да им сипват брашно, грис, макарони, захар, наслагаха им сланина, сапун и кибрити и на всекиго сложиха по още нещо, увито в хартия, което после вкъщи се оказа кавказки кашкавал.
Зетят и тъстът се засуетиха да приберат всички тези вързопчета в двете големи торби колкото може по-бързо, та да не дразнят с неблагодарното си туткане магазинера, който ги беше потресъл с великодушието си.
Вдигнаха се от сутерена на открито, пияни не от животинска радост, а от съзнанието, че и те не живеят напразно на този свят, че с нещо са полезни и ще заслужат у дома похвалата и признателността на младата стопанка Тоня.
4
Междувременно, докато мъжете обикаляха по учрежденията да си уредят командировките и документите за запазване на жилищната площ, Антонина Александровна отделяше нещата за път.
Тя угрижена обикаляше трите стаи, които сега им принадлежаха, и безкрайно оглеждаше всяка дреболия, преди да я сложи в общия куп, който щеше да се опакова.
Една незначителна част от всичко това щеше да влезе в багажа на пътниците, останалите неща се заделяха за замяна, необходима из пътя и когато пристигнеха на мястото.
През отвореното горно прозорче подухваше пролетен въздух с аромат на прясно нахапана франзела. В двора кукуригаха петли и се чуваха гласовете на играещите деца. Колкото повече се проветряваше стаята, толкова по-остро се усещаше миризмата на нафталин откъм купчината извадени от раклата зимни вехтории.
По въпроса какво да вземат и от кое да се въздържат съществуваше цяла теория, разработена от двамата мъже, чиито наблюдения обхващаха кръга на сегашните им познати.
Тези наставления, изведени в кратки непререкаеми указания, така ясно съществуваха в съзнанието на Антонина Александровна, че тя сякаш ги чуваше от двора с чуруликането на врабчетата и глъчката на децата, като че ли отвън й ги подсказваше някакъв таен глас.
„Платове, платове — гласяха тези съображения, — най-добре на цели парчета, но по пътя преглеждат багажа и е опасно. По-благоразумно е да са уж скроени и тропосани. Изобщо платове, манифактура, може дрехи, най-добре връхни, не много износени. По-малко парцали и нищо тежко. Никакви куфари и кошници при положение, че често ще трябва всичко това да се мъкне на гръб. Малкото, което остане, сто пъти преглеждано и премислено, да се разпредели на вързопи, които да може да носи и жена, и дете. Както показва практиката, разумно е да се вземе сол и тютюн, обаче рискът е доста голям. Парите в керенки. Най-трудното са документите.“ И тъй нататък, и тъй нататък.
5
В деня преди отпътуването връхлетя снежна буря. Вятърът отнасяше нагоре в небесата сиви облаци от въртящи се снежинки, които на бели вихри се връщаха на земята, отлитаха някъде в тъмната улица и я застилаха с бяла пелена.
Всичко вече беше подредено. Старо московско семейство, мъж и жена, роднини на Егоровна, щяха да наглеждат жилището и нещата им в стаите — Антонина Александровна се беше запознала с тях през зимата, когато чрез тези хора разпродаде разни пъртушини, стари неща и ненужни мебели и ги обмени за дърва и картофи.
На Маркел не можеше да се разчита. В милицията, която си беше харесал за политически клуб, не се оплака, че бившите собственици Громеко му пият кръвчицата, но със задна дата ги упрекна, че през всички тези години са го държали в мрака на незнанието, като преднамерено са скрили от него, че светът е произлязъл от маймуната.
Това семейство, роднините на Егоровна, бивш търговски служител и жена му, Тоня развеждаше сега за последен път из стаите, показваше им кои ключове за кои брави са и къде какво се намира, отключваше и заключваше заедно с тях вратите на гардероба и бюфета и отваряше и затваряше чекмеджетата, всичко им разясняваше и обясняваше.
Масите и столовете в стаите бяха прибрани към стените, вързопите с багажа сложени накуп, всички прозорци бяха без пердета. Снежната буря по-безпрепятствено, отколкото през булото на зимния уют, надничаше през голите стъкла в опустелите стаи. И на всекиго нещо напомняше. На Юрий Андреевич — детството му и смъртта на майка му, на Антонина Александровна и на Александър Александрович — кончината и погребението на Ана Ивановна. И все им се струваше, че прекарват последната си вечер в тази къща, която повече няма да видят. В това отношение се заблуждаваха, но под влияние на заблудата, която не споделяха помежду си, за да не се огорчават взаимно, всеки за себе си преценяваше живота, минал под този покрив, и се бореше с готовите да бликнат сълзи.