Което не пречеше на Антонина Александровна да спазва светските приличия пред чуждите хора. Тя поддържаше неспирен разговор с жената, на която оставяше да наглежда покъщнината. Обаче преувеличаваше значението на тази услуга. И за да не изглежда в очите й черна неблагодарница, час по час се извиняваше и отиваше в съседната стая, откъдето й мъкнеше за подарък ту кърпа за глава, ту блузка, ту парче басма или коприна. И всички платове бяха тъмни на бели каренца или на точици, както беше на тухлени карета с бели точки тъмната снежна улица, която ги гледаше тази прощална вечер през незакритите голи прозорци.
6
Рано сутринта тръгнаха за гарата. Живущите в къщата още не бяха станали. Наемателката Зевороткина, вечната инициаторка на всякакви общи прояви на юруш, се разтърча по спящите квартиранти, като чукаше по вратите и викаше:
— Внимание, другари! Изпращане! По-живичко, по-живичко! Бившите Гарумекови ни напущат!
Хората наизлязоха да се сбогуват в коридора и пред вратата на задния вход (предната врата беше вече окончателно залостена) и се наредиха амфитеатрално по стълбите, като че ли щяха да си правят групова снимка.
Квартирантите се прозяваха, леко се привеждаха напред, за да не им паднат наметнатите тънки палтенца, под които потръпваха, и зиморничаво пристъпваха с голи крака, набързо пъхнати в широките валенки.
Маркел беше успял да се насвятка с нещо смъртоносно в тези безалкохолни времена, заваляше се като труп по перилата и всеки момент щеше да ги строши. Настоя да носи багажа на гарата и се обиди, че се отказват от помощта му. Едвам се отърваха от него.
В двора беше още тъмно. В безветрения въздух снегът валеше още по-гъст от вчера. Едрите снежни парцали се въртяха лениво и малко преди да стигнат земята, сякаш се спираха и се колебаеха да падат или не.
Когато излязоха на ъгъла с Арбат, вече бе започнало леко да просветлява. Снеговалежът спускаше до пода бялата си падаща завеса, пискюлените й краища се въртяха и подмятаха в краката на пешеходците и те губеха усещането за движение, струваше им се, че тъпчат на едно място.
На улицата нямаше жива душа. Освен пътниците от Сивцев Вражек не се мяркаше никой. Скоро ги изпревари, цял в сняг, сякаш овалян в рядко тесто, каруцар с празна бричка и с кранта, побеляла от снега, и за баснословна сума, която по това време не струваше нито копейка, ги качи всички с багажа, освен Юрий Андреевич, който предпочете, освободен от вързопите, да върви до гарата пеш.
7
На гарата Антонина Александровна и баща й веднага се наредиха на безкрайната опашка между дървените перила. Сега качването не ставаше от перона, а близо половин километър нататък по линията, при изходния семафор, защото нямаше кой да разчиства пътя на влака, половината територия на гарата беше покрита с лед и мръсотия и локомотивите не стигаха дотук.
Нюша с Шурочка не бяха в тълпата с майка му и дядо му. Те се разхождаха навън под грамадния навес на входа и само от време на време влизаха в помещението да видят дали не е време да се присъединят към възрастните. И двамата воняха на газ, защото глезените, китките и шиите им бяха обилно намазани заради тифусните въшки.
Щом видя мъжа си, Антонина Александровна му махна с ръка, но още преди да е стигнал до нея, му извика в коя каса се заверяват командировъчните мандати. Той тръгна натам.
— Дай да видя какви печати са ти сложили — каза жена му, когато той се върна. Докторът протегна цялата пачка документи през бариерата.
— Това е безплатен за специалния вагон — каза човекът зад Антонина Александровна, който зад гърба й успя да разчете печата на удостоверението. Съседът отпред, от онези формалисти многознайници, дето винаги са наясно с всички правилници на света, обясни по-подробно:
— С този печат имате право да изисквате места в първа класа, тоест в пътнически вагон, ако изобщо е предвиден такъв в композицията.
Случаят се подложи на разискване от цялата опашка. Чуваха се гласове:
— Първо ги намери тия пътнишките. Кой ти ги дава! Сега ако а хванеш за буфера, пак да се благодариш.