— Не ги слушайте, командированият. Чуйте аз какво ще ви кажа. Сега понеже разните специални влакове са анулирани, един общ пътува, той е и военен, и арестантски, и за добитъка, и за хората. Вие можете да си дрънкате до утре, дай ви да мелите на вятъра, ами вместо да го обърквате човека, да му бяхте обяснили, че да е наясно.
— Е, ти хубаво му обясни. Добре, че се намери такъв умник. Какво, като имат безплатни билети за специалния. Ти първо ги виж хора та, после говори. Как може с такава крещяща вънкашност да се качат на специалния? Той нали е пълен с морячета. Ония веднага ги бройкат, плюс дето имат и нагани. Той, братокът, нали моментално го вижда, че е от имущата класа, още повече доктор, от бившите господари. Морячето — бум с нагана, и го ликвидира като муха.
Кой знае докъде щеше да стигне съчувствието към доктора и неговото семейство, ако не беше едно ново обстоятелство.
Хората от навалицата отдавна поглеждаха някъде в далечината ч през големите прозорци от дебело огледално стъкло. Дългите навеси на перона се губеха натам и отдалечаваха безкрайно гледката на падащия по коловозите сняг. Заради разстоянието снежинките изглеждаха като че ли стоят неподвижно във въздуха и бавно се потапят в него, както потъват във водата подгизналите трошици, хвърлени за храна на рибите.
Натам, в дъното, отдавна вече поединично или на групи вървяха някакви хора. Докато се движеха в малки количества, неясни през трепкащата мрежа на снега, тези фигури можеха да минат за железничари, които имат някаква работа край жп линиите. Но ето че премина цяла група. В далечината, накъдето вървяха, запуши локомотив.
— Отваряйте вратата, мошеници! — закрещяха от опашката. Тълпата се развълнува и се юрна към изхода. Задните напираха връз предните.
— Глей кво става! Тук преградили, а там ония си минават без ред. Ще натъпчат вагоните догоре, а ние си чакаме като овце! Отключвайте, дяволи, ще трошим! Ей, момчета, напъвайте!
— Намерили на кого да завиждат — обади се всезнаещият буквоед. — Те са мобилизираните от Петроград за трудовата повинност. Първо ги караха към Вологда, на Северния фронт, а сега са ги погнели към Източния. Да не са тръгнали по свое желание. Водят ги с конвой. Ще рият окопи.
8
Вече три дни пътуваха, но не бяха се отдалечили много от Москва. Пътната картинка беше зимна: релсите, нивята, горите, покривите на къщите — всичко в сняг.
Семейството на Живаго има късмет да се случи в левия ъгъл на горните предни нарове близо до мръсното прозорче, кажи-речи, на тавана, където се намести цялата фамилия, без да си цепят компанията.
Антонина Александровна досега не беше пътувала в товарен вагон. Когато се качваха в Москва, Живаго на ръце вдигна жените до пода на вагона, където беше тежката плъзгаща се врата. По-нататък по време на пътуването жените се научиха да се качват сами.
Отначало вагоните й се сториха като яхъри на колела. Тия кафези според нея трябваше да се разпаднат още при първото тръскане или раздрусване. Но ето вече трети ден залитат напред и назад и на всички страни от смяната на скоростта и по завоите и трети ден под пода ситно-ситно потракват осите на колелата като палки на детско механично барабанче, а пътуването протича благополучно и опасенията й не се оправдават.
На гаричките с малки перони спираше само една част от дългия влак с двадесет и четири вагона (Живагови бяха в четиринадесетия) — предната, задната или средната.
Предните вагони бяха военни, в средните пътуваха цивилните, в задните — мобилизираните за трудова повинност?
Последните наброяваха към петстотин души, хора от всякакви възрасти и с най-различни професии и занимания.
Осемте им вагона представляваха пъстро зрелище. Редом с добре облечените богаташи, петербургски банкери и адвокати, можеха да се видят отнесени към експлоататорската класа файтонджии, чистачи, теляци, татари вехтошари, бегълци малоумници от разтурените лудници, дребни търговци и монаси.
Първите седяха без сака около нажежената печка върху малки изправени пънчета, един през друг си разправяха истории и високо се смееха. Те не се отчайваха. Влиятелните им роднини вече действуваха. В краен случай можеха да се откупят по-нататък по пътя.
Вторите, с ботуши и разгърдени кафтани или с дълги ризи над панталона, боси, брадати и без бради, стояха до отворените врати на задушните вагони, държаха се отстрани за касата или за напречната греда на входа, мрачно гледаха крайпътните местности и техните жители и с никого не разговаряха. Те нямаха нужните познанства. Нямаха никаква надежда.