Не всички се бяха побрали в последните вагони. Някои бяха качени и в средата на влака или при свободните пътници… Хора от този род имаше и в четиринадесети вагон.
9
Обикновено, когато влакът наближаваше някоя гара, Антонина Александровна се понадигаше горе в неудобна поза заради ниския таван, провесваше глава от нара и през пролуката в притворената врата преценяваше според общия вид на железопътното видение в далечината дали мястото представлява интерес от гледна точка на стокообмена и дали си заслужава да се смъква от нара и да слиза от влака.
Така и този път. Забавянето на скоростта я събуди от дрямката. Многобройните входни стрелки, по които подскачаше товарният вагон със зачестило потропване, говореше за важността на гарата и продължителността на предстоящия престой.
Антонина Александровна седна, свита одве, разтърка очи, нагласи си косите, бръкна в торбата и като я прерови до дъно, извади кухненска кърпа, избродирана с петли, момци, шарени дъги и колела.
Събуди се и докторът, пръв скочи от нара и помогна на жена си да слезе.
Междувременно край открехнатата врата след жп будките и фенерите вече плуваха крайгаровите дървета, натежали от цели пластове сняг, който протягаха като хляб и сол към влака; и още преди да е намалил докрай скоростта, първи скачаха върху девствения сняг на перона моряците и на бегом се втурваха пред всички зад гаровата сграда, където обикновено на завет се криеха продавачките на забранени хранителни продукти.
Черната униформа на моряците, разветите ленти на баретите, разширяващите се долу крачоли на панталоните придаваха на крачката им напоритост и устремност и караха всички да им правят път, сякаш бяха засилили се скиори или бързи кънкьори, полетели като стрели.
Зад ъгъла на гаровата сграда, скрити една зад друга и развълнувани, сякаш щяха да си гледат на врачка, се нареждаха жени от близките села с краставички, извара, варено месо и ръжени сиренки, запазили в студа аромата и топлината си под дебелите завивки, с които ги изнасяха. Булките и момите със забрадки, затъкнати в кожухчетата, пламваха като божури от някои закачки на моряците и в същото време най-много им се плашеха, защото предимно от моряци се формираха разните отряди за борба със спекулацията и забранената свободна търговия.
Смущението на селянките не траеше дълго. Влакът спираше. Идваха и други пътници. Всичко се омесваше. Започваха пазарлъците.
Антонина Александровна обходи търговките с преметнатата кърпа през рамо, сякаш зад гарата щеше да се разтрива със сняг. Няколко, пъти вече й подвикваха:
— Ей, ей, градската, колко искаш за кръпчето?
Но Антонина Александровна не се спираше и продължи напред с мъжа си.
Последната от жените беше с черна забрадка на червени шарки. Тя забеляза кърпата с бродерията. Наглите й очи пламнаха. Огледа се, провери дали не я дебне отнякъде опасност, веднага се доближи до Антонина Александровна, свали покривалото от стоката, която носеше, и бързо прошепна:
— Я глей — ако си виждала таквоз нещо. Не щеш ли? Какво му мислиш, ще те изпреварят. Дай кърпата за половницата.
Антонина Александровна не разбра последната дума. Тя помисли, че става дума за някаква съдина, и попита:
— Какво искаш, мила?
А селянката наричаше „половница“ половин заек, разрязан по дължината и опечен на цяло от главата до опашката — това държеше в ръка. Тя повтори:
— Дай, викам, кърпата за половницата. Кво го гледаш? Не е куче. Мъж ми е ловец. Като ти казвам, заек е.
Направиха трампата. Всяка от страните вярваше, че е надхитрила и че противникът се е минал. Антонина Александровна се засрами, че така нечестно лъже селянката. Онази пък, доволна от сделката, побърза да изчезне, само викна някаква съседка, която се беше увлякла в пазарлъците, и двете закрачиха по пъртината към далечните си къщи.
В това време в тълпата настана суматоха. Някаква старица врещеше:
— Ей, кавалерче! Ами парите? Кога си ми ги дал, бре, шарлатанино! Ах, търбух ненаситен, ти му викаш, той си върви, хич не поглежда! Стой, ти казвам, стой, господин другарю! Помощ! Крадец! Ей го, ей го там, дръжте го!
— Кой е, кой?
— Ей оня голобрадия, дето се хили.
— Дето лактите му зеят?
— Той, той! Ай, да му се не види, отиде!
— Какво става тука?
— Пазариха се с бабката за млеко и пирожки, оня ги нагъна и фиу! На, плаче сега жената и се вайка.
— Как може. Трябва да го хванем.
— Ако си немаш работа. Цел е с каиши и патрони. Въри го фани!
10
В четиринадесети вагон пътуваха няколко души от трудоваците. Конвоираше ги Воронюк. Трима от тях най-много биеха на очи. Те бяха: бившият касиер на петроградска държавна винарска изба Прохор Харитониевич Притулиев, „темерутин“, както му викаха във вагона, шестнадесетгодишният Вася Брикин, момче за всичко в железарски дюкян, и прошареният революционер-кооператор Костоед-Амурски, който беше лежал по всички каторги при стария режим и сега ги започваше пак в новите времена.