Бяха в двадесет и трета стая в „Черногория“, а в двадесет и четвърта още от отварянето на хотела живееше виолончелистът Тишкевич, потлив и плешив добряк с перука, който молитвено долепяше длани и ги притискаше о гърдите си, когато убеждаваше някого за нещо, и отмяташе назад глава, вдъхновено притворил очи, когато свиреше пред хора или на концерти. Рядко си стоеше вкъщи, по цели дни се губеше в Болшой театър или в Консерваторията. Съседите се запознаха. Взаимните услуги ги сближиха.
Тъй като присъствието на децата понякога притесняваше Амалия Карловна при посещенията на Комаровски, Тишкевич на излизане й оставяше ключа от стаята си, за да приема там приятеля си. Скоро мадам Гишар така свикна с неговата всеотдайност, че на няколко пъти му чука, цяла в сълзи, търсейки закрила от покровителя си.
3
Къщата беше едноетажна, близо до пресечката с Тверская. Усещаше се близостта на Брестката жп линия — оттук започваха нейните владения, служебните сгради, локомотивните депа и магазиите.
Натам си отиваше Оля Дьомина, умно момиченце, племенничка на един служител от Сточна гара Москва.
Тя беше будна ученичка. Старата собственичка я беше забелязала, сега и новата се отнасяше с внимание към нея. Оля Дьомина много хареса Лара.
Всичко беше останало както по времето на Левицка. Лудо се въртяха шевните машини, задвижени от краката или пърхащите ръце на уморените шивачки. Някоя тихо тропосва, седнала на масата, и изтегля с иглата дългия конец. Подът беше целият в парцалчета. Говореха високо, за да надвикат тракането на машините и сочните трели на Кирил Модестович, канарчето в кафеза над прозореца — тайната на името му бе отнесена в гроба от предишната собственичка.
В салона живописна група от дами обкръжаваше масата с журналите. Те стояха изправени или седнали, или облегнати в същите пози, които виждаха по картинките, разглеждаха моделите и се съветваха за фасоните. На директорското място зад писалището седеше помощничката на Амалия Карловна, една от старите кроячки Фаина Силантиевна Фетисова, кокалеста жена с брадавици в хлътналите набраздени бузи.
Захапала кокален мундщук с цигара в пожълтелите зъби, тя присвиваше очи с жълти склери, бълваше жълт пушек от устата и носа и записваше в една тетрадка мерките, номерата на квитанциите, адресите и желанията на безбройните клиентки.
Амалия Карловна беше нов и неопитен човек в ателието. Тя не се чувствуваше пълновластна господарка. Но персоналът беше честен, Фетисова й вдъхваше доверие? Въпреки всичко времената бяха тревожни. Амалия Карловна не смееше да помисли за бъдещето. Обземаше я отчаяние и нищо не й спореше.
Често ги посещаваше Комаровски. Когато Виктор Иполитович минаваше през цялото ателие към тяхната част и пътем стряскаше преобличащите се кокетки, които се криеха при появата му зад параваните и оттам палаво апострофираха съмнителните му шегички, шивачките неодобрително и насмешливо шушнеха подире му: „Цъфна“, „Нейничкият“, „Амалкиният хубостник“, „Пръч“, „Коцкар“.
Обект на още по-голяма омраза беше булдогът му Джек, който водеше понякога с каишка и който с такива устремни подскоци го влачеше подире си, че Комаровски се препъваше, подтичваше напред и следваше кучето с протегнати ръце като слепец подир водача си.
Веднъж през пролетта Джек ухапа Лара по крака и й скъса чорапа.
— Ще го убия, мръсна гадина — по детски изхриптя на ухото й Оля Дьомина.
— Наистина гадно псе. Но как ще го направиш, глупавичката ми?
— Тихо, не викай, ще ти кажа как. Нали има едни каменни яйца за Великден? Майка ти ги държи на бюфета…
— А, да, мраморни, кристални.
— Да де. Ела да ти кажа на ухото. Трябва да се натопи в мас, маста ще полепне, то ще го глътне, псето проклето, сатана, дяволско изчадие — и сбогом! Ще се гътне! Стъкло е това!
Лара се засмя и със завист си помисли: ето едно момиче, което живее в мизерия, труди се. Малолетните от народа рано се развиват. Но колко много детска наивност има у Оля. Яйцето, Джек — откъде ги измисля? „Защо ми е писано — каза си Лара — всичко да виждам и за всичко да ме боли?“
4
„Та нали моята майка му е — как се наричаше… Нали той е маминият… такъв… Гадна дума, не искам да я повтарям. Защо ме гледа тогава по този начин? Нали съм й дъщеря?“
Наскоро беше навършила шестнадесет години, но вече изглеждаше съвсем зряла девойка. Даваха й осемнадесет и повече. Имаше ясен ум и лек характер. Беше много хубава.
Двамата с Родя разбираха, че всичко в този живот трябва да постигат със собствените си ръце. Противно на безгрижните и заможните, нямаха за кога да се отдават на преждевременни хитрости и теоретично проучване на неща, които още не ги засягаха практически. Долно е само ненужното. Лара беше най-чистото същество в света.