Кооператорът Костоед-Амурски, който винаги бе печелил уважението на всички тъмничари и в царско време, и при сегашното правителство и винаги се беше сприятелявал с тях, нееднократно бе обръщал вниманието на началника на конвоя върху несправедливия случай с Вася. Онзи признаваше, че това наистина е въпиещо недоразумение, но обясняваше, че формалностите го затрудняват да се занимава с тази нередност по време на пътуването и се надява да изяснят нещата на място.
Вася беше хубаво момче с правилни черти на лицето, както се рисуват царските оръженосци или ангелите господни. Той беше рядко чист и непорочен. Любимото му занимание беше да седне в краката на големите, обгърнал с ръце коленете си, и вдигнал глава, да ги слуша какво си говорят или разказват. Тогава по мимиката на лицевите му мускули, сдържащи готовите да бликнат сълзи или готовия да бликне смях, можеше буквално да се възстанови съдържанието на разговора. Темата на всички приказки се отразяваше на лицето на впечатлителното момче като в огледало.
12
Кооператорът Костоед беше седнал горе на гости у Живаго и със сумтене глозгаше заешката плешка, с която го бяха почерпили. Той се боеше от течения и простуди. „Как духа! Откъде?“ — питаше непрекъснато и току се местеше, да си търси по-закътано място. Най-сетне седна така, че да не му вее, каза: „Сега е добре“ — дооглозга плешката, облиза си пръстите, обърса ги с носната кърпа, благодари на домакините и обясни:
— От прозореца става течение. Трябва да се уплътни. Но да се върнем на нашия спор. Не сте прав, докторе. Печен заек — това е прекрасно. Но да изкарате оттук, че селата благоденствуват, това е, ще ми простите, най-малкото смело, това е прекалено главоломен скок.
— Ох, недейте така — възрази Юрий Андреевич, — вижте тези гарички. Дърветата не са отсечени. Оградите си стоят. Ами пазарите! Ами тези жени! Помислете, каква радост. Някъде съществува живот. Някой е доволен. Не всички стенат. Това оправдава всичко.
— Де да беше тъй. Но не е. Как си го представяте? Мръднете сто версти навътре от жп линията. Неспирни селски въстания навсякъде. Против кого, ще попитаме. Против белите и против червените, зависи, който е на власт. Ще кажете, аха, селянинът е враг на реда, той не знае какво иска. Пардон, не бързайте да тържествувате. Знае го по-добре от всички нас, но съвсем не иска това, което искаме ние с вас.
Когато революцията го пробуди, той реши, че се сбъдва вековният му блян за самостоятелен живот, за анархистично чифликчийско съществование от труда на ръцете си, без да зависи от никого и без да е длъжен някому. А стана тъй, че от менгемето на старата победена държавност се озова в още по-силната преса на новата революционна свръхдържава. И ето, селата се лутат и не намират покой. А вие казвате, че селячеството благоденствувало. Нищичко не знаете, батинка драги мой, и доколкото ви виждам, не желаете да знаете.
— Добре де, наистина не желая! Точно така! Но моля ви се. Защо ми е да знам всичко и за всичко да държа сметка! Времето не се съобразява с мен и ми налага каквото си иска. Позволете и на мен тогава да игнорирам фактите. Казвате, че моите думи не отговаряли на действителността. А има ли днес в Русия действителност? Според мен, така я сплашиха, че тя се скри. Аз искам да вярвам, че селата са спечелили от цялата работа и процъфтяват. Ако и това е заблуда, какво ми остава да правя? Как да живея, кого да слушам? А трябва да живея, аз храня семейство.
Той махна с ръка и като остави Александър Александрович да довърши спора с Костоед, се измести към края на наровете и взе да наблюдава какво става долу.
Там се водеше общ разговор между Притулиев, Воронюк, Тягунова и Вася. Понеже влакът наближаваше родния му край, Притулиев си припомняше как се стига до селата, на коя гара се слиза, как става по-нататъшното придвижване, пеша или с коне, а Вася, като чуваше имената на познатите селца и паланки, скачаше с пламнали очи и възхитен ги повтаряше, защото самото им изброяване му звучеше като вълшебна приказка.
— На Сухи брод слизате? — давеше се той. — Нали? Нашата спирка! Нашата гара! После сигурно тръгвате към Буйское?
— После по Буйския път.
— Нали това викам — по Буйския път. Село Буйское. Как да не го знам! Там е нашият завой. Оттам като земете все надясно, надясно, и сме ние. Веретенники. Вие сигурно сте по-вляво, чичо Харитонич, ей там по-вляво от реката? Река Пелга, дали я знаете? Ами да! Нашата река! Пък за нас е по брега, по брега и точно на реката, на река Пелга по-горе, там са нашите Веретенники, нашето село! На самия бряг. Там е едно стръмно. По нас му викаме „залавок“. Като застанеш отгоре, страх те е да погледнеш, толкова е стръмно! Направо може да паднеш! Бога ми! Там има каменоломни. Правят воденични камъни. Там, на село, е майка ми. И две сестрички имам. Сестра ми Альонка. И Аришка. Майка ми, лельо Палаша, Пелагея Ниловна — е като вас, такава млада и румена. Чичо Воронюк! Чичо Воронюк! Моля ви, като на Господ ви се моля! Чичо Воронюк!