Крайната къща беше овъглена, в съседната няколко греди бяха изкъртени от ъгъла и обърнати навътре, навсякъде по улиците се валяха отломки от шейни, счупени огради, отскубнато желязо, строшена покъщнина. Снегът, мръсен, от сажди и пепел, се чернееше цял в прогорени плешиви петна и беше залят със заледена мътилка, в която стърчаха замръзнали главни, следи от огъня и от гасенето му.
Безлюдието в селото и на гарата не беше пълно — тук-там се мяркаше жива душа.
— Голям пожар, а? — скочи на перона и съчувствено попита началник-влакът, щом видя появилия се откъм руините началник-гара.
— Здрасти. Добре дошли. Пожарът си е пожар, ама тя тая работа по-дебела излиза.
— Не ви разбирам.
— Няма значение.
— Да не е Стрелников?
— Същият.
— И какво сте се Провинили?
— Ние не сме. Железницата няма нищо общо. Съседите. Ние покрай тях. Виждате ли онуй селце, ее в далечината? Те са виновниците. Село Нижни Келмес, Уст Немдинска община. Заради тях е всичкото.
— А те какво са сторили?
— Абе почти всички смъртни грехове. Разпердушинили си комитета за бедните — едно; възпротивили се на декрета за доставка на коне за Червената армия, а пък са поголовно татари, коне отглеждат — две; и не се подчинили на заповедта за мобилизация — три, както виждате.
— Това ли било? Тогава всичко е ясно. И затуй — артилерийски обстрел?
— Именно.
— От брониран влак?
— Естествено.
— Тъжна работа. Да ги ожали човек. Впрочем туй не е наша грижа.
— И освен това вече отмина. С нищо ново не мога да ви зарадвам. Ще останете тук ден-два.
— Да не се шегувате! Знаете ли какво карам — спешно попълнение за фронта. Досега съм без престой.
— Защо да се шегувам? Нали виждате, навяло е. Цяла седмица покрай линията се вихриха люти виелици. Та се затрупахме в сняг. А няма кой да разчиства. Половината село избяга. Останалите пък не могат да насмогнат.
— Ех, да му се не види! Сега го закъсах! И какво да правя?
— Все някак ще разчистим — и ще тръгнете.
— Много ли е навяло?
— Не че е много. Различно. Духаше все под ъгъл към платното. Най-трудният участък е в средата. Три километра скат. Там наистина ще се намъчим. Много сняг е натрупало. Но по-нататък е тайга, гората е задържала снега. Същото е пред нанадолнището, там пък е открито, не е страшно. Вятърът го е разчистил.
— Ах, дявол да го вземе! Като не върви, не върви… Ще сваля целия влак да помага.
— И аз тъй викам.
— Ама без моряците и червеногвардейците. Имам цял ешелон от трудовата армия. Заедно с пътниците са към седемстотин души.
— Повече от достатъчно. Само да ни докарат лопати и почваме. Че и лопатите не стигат. Пратихме по съседните села. Ще изнамерим.
— Бре, че беля, бре! Как мислите, ще се измъкнем ли?
— Къде ще ходим да не се измъкнем! Сговорна дружина — нали знаете — планина повдига. Железница е това. Артерия. Така де.
15
Разчистването на пътя продължи три дни. Живагови всички, включително и Нюша, взеха дейно участие. Това беше най-хубавото време от пътуването им.
Нещо потайно, премълчано сякаш имаше в тази местност, нещо от пугачовщината, както е у Пушкин, от азиатщината в Аксаковите описания.
Тайнствеността на това кътче се допълваше от разрушенията и неразговорливостта на малцината останали жители, които изглеждаха наплашени, избягваха пътниците от влака и не общуваха дори помежду си поради страх от доноси.
Извеждаха ги на работа по категории, не всички едновременно. Работната територия се завардваше от охрана.
Отделни бригади по различни участъци разчистваха от няколко страни едновременно. Между разчистваните участъци оставаха планини от недокоснат сняг, които разделяха групите. Тези планини бяха разчистени в последните минути, едва след като обработиха целия останал район.
Времето беше ясно, мразовито. Пътниците прекарваха цял ден на въздух и се връщаха във вагоните само за нощувката. Лопатите не стигаха и те работеха на кратки смени, без да се уморяват. Работната ръка беше предостатъчна. Неуморителната работа им доставяше истинско удоволствие.
Мястото, където ходеха да ринат Живаго ви, беше красиво разположено и живописно. Точно тук местността първо се спускаше на изток от платното, а после на вълнообразни тераси се вдигаше до хоризонта.
На високото стоеше самотна къща, открита отвсякъде. Около нея имаше градина, която лете сигурно се разрастваше, но сега не пазеше къщата с ледената си тънка дантела.
Снежната пелена заглаждаше и заобляше всичко. Но ако се съди общо от неравностите на склона, които не можеха да се скрият от снежните преспи, личеше, че пролетно време сигурно отгоре по канала на виадукта под железопътния насип се стича в долчинката лъкатушен ручей, сега добре подпъхнат в дълбокия сняг, като дете, което е увито презглава с голяма пухена завивка.