Дали живееше някой в тази къща, или тя стоеше изоставена и се рушеше под надзора на областния или околийския аграрен комитет? Къде бяха предишните й обитатели, какво бе станало с тях? Дали са забегнали зад граница? Дали са загинали от ръцете на селяните? Или, запомнени с добро, са взети на работа в околийския град като образовани специалисти? Дали ги е пощадил Стрелников, ако са останали тук до последния момент, или покрай кулаците е очистил и тях?
Къщата дразнеше изотгоре любопитството и мълчеше печално. Но тогава нито се задаваха въпроси, нито някой отговаряше на въпроси. А слънцето палеше в снежната повърхност такъв бял блясък, че можеше да се ослепее от белотата на снега. Каква лопата бе срязала така отвесно тези геометрични форми? Какви сухи елмазни звездици искряха в разрезите! Как напомняше това дните на далечното детство, когато със светлата качулка, обшита с галон, и в кожухчето с телени копчета, здраво зашити в черните астраганени къдрички, малкият Юра редеше в двора от същия ослепителен сняг пирамиди и кубове, маслени торти, замъци и пещерни градове. Ах, колко сладко се живееше тогава, колко вкусно и красиво беше всичко наоколо!
Но и от този тридневен живот на открито се чувствуваха заситени. Имаше и защо. Вечер им даваха топъл хляб, току-що изваден от фурната и докаран по нечие нареждане. Хлябът беше с хрускава коричка, напукана отстрани, и дебела, прекрасно изпечена долна кора с набучени в нея ситни въгленчета.
16
Обикнаха руините на гарата, както понякога човек се привързва към временния си заслон по време на излет из снежните планини. Запомниха разположението й, външния вид на постройката, особеностите на някои от разрушенията.
Връщаха се на гарата привечер, когато слънцето залязваше. Като че ли от преданост към миналото то продължаваше да залязва на същото място, зад старата бреза, израснала пред прозореца на стаята с телеграфа.
На това място външната стена се беше срутила навътре и бе затрупала помещението. Но задният ъгъл срещу оцелелия прозорец стоеше непокътнат. Всичко се беше запазило там: и кафявите тапети, и печката с кахлените плочки, с кръгъл отдушник и медна вратичка с верижка, и описът на инвентара, закачен в черна рамка на стената.
Щом стигнеше до земята, слънцето както някога, преди нещастието, докосваше кахлените плочки, разпалваше кафявата жарава на тапетите и окачваше на стената като женски шал сянката на брезовите клони.
В друга част на сградата се виждаше залостената врата на чакалнята със следния надпис, направен вероятно още в дните на февруарската революция или малко преди това:
„Предвид медикаментите и превързочните материали молим господа болните временно да изчакат. Поради настоящите причини запечатвам вратата, за което уведомявам — старши фелдшер на Уст Немда еди-кой си.“
Когато изринаха и последния сняг, скупчен между разчистените пространства, пред очите им се опъна като стрела устремената в далечината линия. Отстрани се вдигаха белите преспи нахвърлян сняг, обрамчени от край до край с две стени от черни борови гори.
Докъдето стигаше погледът, край релсите стояха хора с лопати. Те за първи път се видяха всички едновременно и се изненадаха от своята многобройност.
17
Дочу се, че влакът ще потегли след някой и друг час въпреки късната доба и наближаващата нощ. Преди да тръгнат, Юрий Андреевич и Антонина Александровна отидоха за последен път да се полюбуват на красотата на разчистената линия. На платното вече нямаше никой. Докторът и жена му постояха, погледаха в далечината, обмениха няколко думи и се запътиха към своя вагон.
На връщане чуха злобните кресливи гласове на две жени, които се караха. Познаха ги веднага: Огризкова и Тягунова. Двете се движеха в същата посока като Живаго с жена му, от локомотива към края на влака, но от другата страна, откъм гарата, докато Юрий Андреевич и Антонина Александровна вървяха от страната на гората. Между двете двойки се точеше безкрайната стена на вагоните и ги закриваше една от друга. Жените не бяха много близо до тях, а някъде по-напред или доста по-назад.
Двете бяха изпаднали в някакво голямо вълнение. Току губеха сили, сигурно затъваха в снега или им се подкосяваха краката, ако се съди по гласовете им, които поради неравномерния вървеж ту се извисяваха до вик, ту спадаха до шепот. Изглежда, Тягунова преследваше Огризкова и когато я настигнеше, може би налиташе да я бие. Тя обсипваше противничката си с най-долнопробни псувни, които в мелодичните уста на тази госпожа и „принцеса“ звучаха сто пъти по-безсрамно от грубите и немузикални мъжки ругатни.