Юрий Андреевич не каза нищо за тези приказки на домашните си, за да не ги тревожи напразно, преди слуховете да са се потвърдили.
21
Събуди се в началото на нощта от някакво смътно изпълващо го усещане за щастие, което беше тъй силно, че го разсъни. Влакът беше спрял на някаква гара, в стъкления сумрак на бялата нощ. Тази светла тъма сякаш беше напоена с нещо нежно и мощно. То говореше за широтата и откритостта на мястото. То подсказваше, че разклонът се намира на някакво възвишение с просторен и свободен кръгозор.
Тихи сенки минаха край вагона, разговаряйки полугласно. Това също го трогна. Той възприе предпазливите крачки и гласове като уважение към късния час и към спящите във влака, както беше по-рано, преди войната.
Докторът грешеше. По платформата се вдигаше врява и трополяха ботуши. Но някъде в околността имаше водопад. Той оттласкваше границите на бялата нощ с повеи от свежест и свобода. От него му идваше насън усещането за щастие. Постоянният, нито за миг несекващ шум на водния сгромол цареше над всички звуци на разклона и им придаваше измамната привидност за тишина.
Без да отгатне присъствието му, но приспан от странната еластичност на тукашния въздух, докторът отново потъна в дълбок сън.
Под него във вагона разговаряха двама. Единият попита другия:
— Какво става? Умирихте ли ги вашите? Натрихте ли им мутрите?
— Кого, търговците ли?
— Да, брашнарите.
— Умирихме ги. Сега са памук. Щом пречукахме първите, другите веднага се кротнаха. Взехме контрибуцията.
— Колко обрахте от областта?
— Четиридесет хиляди.
— Лъжеш!
— Защо ще лъжа?
— Ах, мамка му, четиридесет хиляди!
— Четиридесет хиляди пуда.
— Браво, да му се не види! Браво.
— Четиридесет хиляди пуда бяло пшеничено брашно.
— Какво ли се чудя и аз. Тук местата са екстра. Тук е баш брашнарската търговия. По Ринва нагоре към Юрятин се нижат село до село, пристанища, приемателни пунктове. Братя Шерстобитови, Перекатчиков и синове, все едри търговци.
— Стига си гъгнал. Ще събудиш хората.
— Добре де.
Онзи, който говореше, се прозя. Другият предложи:
— Дали да не подремнем, а? Май ще тръгваме.
В това време някъде изотзад се втурна нарастващ тътен, той заглуши грохота на водопада и по другия коловоз край неподвижно спрелия влак премина и отлетя с пълна пара бърз влак от стария тип, изсвири, изтрополя, премигна за последен път със светлинките си и изчезна безследно в далечината.
Разговорът долу се възобнови:
— Сега вече край. Има да киснем.
— Доста ще почакаме.
— Май беше Стрелников. Неговият специален брониран влак.
— Значи е той.
— Страшилище е за контрите.
— Сега гони Галеев.
— Кой е този?
— Атаман Галеев. Разправят, че е завардил с чехите Юрятин. Превзел, мамка му, пристанищата, и държи. Атаман Галеев.
— Не съм го чувал.
— Може да беше княз Галилеев. Не помня.
— Няма такива князе. Сигурно е Али Курбан. Нещо си ги объркал.
— Нека е Курбан.
— Така по може.
22
На зазоряване докторът се събуди за втори път. Отново беше сънувал нещо приятно. Чувството за блаженство и освободеност, което го беше изпълнило, не го напускаше. Влакът отново беше спрял, може би на нова спирка, може би на старата. Отново шумеше водопад, може би същият, може би друг.
Юрий Андреевич веднага започна пак да се унася и през дрямката му се привидя някаква суматоха и сноване. Костоед нещо се счепка с началника на конвоя и двамата си крещяха. Отвън стана още по-хубаво, отколкото беше. Усещаше се нещо ново, което по-рано го нямаше. Нещо вълшебно, нещо пролетно, черно-бяло, рехаво, слабо като повей на зимна буря през май, когато от мокрите топящи се снежинки земята не побелява, а става още по-черна. Нещо прозрачно, черно-бяло, ароматно. „Песекиня!“ — отгатна Юрий Андреевич насън.
23
Сутринта Антонина Александровна му каза: — Чуден човек си, Юра, цял си изтъкан от противоречия. Някой път муха да бръмне, ще се събудиш и до сутринта не можеш да заспиш, а сега шум, кавги, разправии — ти не и не! Тази нощ избягаха касиерът Притулин и Вася Брикин. Представяш ли си! И Тягунова, и Огризкова! Не само те. И Воронюк. Да, да, избяга, избяга. Да, представи си. Чакай сега. Как са изчезнали, дали заедно или поотделно и кой след кого, е абсолютна загадка. За Воронюк, да речем, е естествено, че е решил да отърве кожата от такава отговорност, когато е открил бягството на останалите. Ами другите? Дали са избягали драговолно или някой от тях е бил премахнат насилствено? Жените например са подозрителни. Може би Тягунова е убила Огризкова или Огризкова е убила Тягунова, още не се знае. Началникът на конвоя тича напред-назад из влака. Крещи: „Как смеете да сигнализирате за тръгване! В името на закона настоявам влакът да бъде задържан, докато не се намерят бегълците.“ Но началникът на ешелона — не: „Вие, вика, сте се побъркали. Аз карам спешни попълнения за фронта, с първостепенна неотложност. Ще ви чакам въшливата команда! Я го виж ти!“ И двамата, разбираш ли, нападат Костоед, че той, кооператор човек, съзнателен, бил тук и не възпрял войника, дето е диво и несъзнателно същество, от такава крачка. „И се пише народник“ — така му казаха. Обаче и Костоед, разбира се, не им цепи басма. „Интересно — вика. — Значи според вас арестуваният трябва да пази конвоя. Наистина светът се е обърнал с главата надолу.“ Аз те бутах, бутах по рамото, в ребрата. „Юра — ти викам, ставай, бягство!“ — ама къде ти, с топ не можеше да те събуди човек… Но извинявай, стига сега. Виж… Мили боже!… Татко, Юра, гледайте каква красота!