През прозореца, до който лежаха, надигнали глави, се виждаше някаква местност, от край до край залята с вода. Някъде беше излязла от бреговете си река и страничният й ръкав беше стигнал почти до насипа. Както гледаха от височината на наровете, имаха чувството, че влакът бавно плува направо през водата.
На места гладката й повърхност тъмнееше с метална синева. Всичко друго блестеше в огледални лъскави слънчеви петна, както когато готвачката маже с перо, топнато в маслото, горещата кора на погачата.
В това езеро, което изглеждаше безбрежно, заедно с поляните, ямите и храстите бяха потопени стълбове от бели облаци, забити в дъното като пилони.
Някъде в средата на езерото се виждаше тясна ивица земя с двойни дървета, увиснали нагоре и надолу между земята и небето.
— Патици! Цяло ято! — извика Александър Александрович, загледан натам.
— Къде?
— При островчето. Не там. Гледай по-вдясно, по-вдясно. Ех, по дяволите, литнаха, уплашиха се.
— А, да, видях ги. Трябва да говоря с вас, Александър Александрович. Само че друг път. А нашите трудоваци и дамите, браво, че избягаха. Тихо-кротко — така си мисля, — без да сторят никому зло. Просто са се изплъзнали, както се изплъзва водата.
24
Свършваше северната бяла нощ. Всичко се виждаше, но изглеждаше като измислено, сякаш и то не си вярваше, че е истинско: гората, гъсталаците и пропастта.
Горичката едва зеленееше. Там цъфтяха няколко храста песекиня. Горичката растеше под скална стена, на малка площадка с отвесен край.
Наблизо шумеше водопад. Той не се виждаше отвсякъде, а само от страната на горичката, откъм пропастта. Вася се умори да ходи дотам и да го гледа, за да изпитва ужас и възхищение.
Наоколо нямаше нищо подобно на водопада, нищо съизмеримо с него. Той беше страшен с тази своя единственост, която го превръщаше в нещо дарено с живот и разум, в приказен дракон или змей по тези места, който събира своя дял от тях и опустошава околността.
На средата на пътя си водата падаше върху издаден скален рид и се раздвояваше. Горният воден стълб почти не се движеше, а в двата долни не секваше едва доловимото лъкатушене наляво-надясно, сякаш водопадът непрестанно се подхлъзваше и изправяше, и колкото и да се олюляваше, през цялото време се задържаше на крака.
Вася лежеше върху кожуха си в края на гората. Когато съмна по-забележимо, от планината политна надолу голяма тежкокрила птица, в плавен кръг обиколи гората и кацна на върха на една ела близо до мястото, дето лежеше момчето. То вдигна глава, погледна синята гуша и сиво-синкавите гърди на синявицата и очаровано пошепна на глас: „Ронжа“ — уралското й име. После стана, вдигна от земята кожуха си, наметна го, прекоси поляната и отиде при спътничката си. Каза й:
— Да вървим, лельо. Как сте се смръзнали, зъбите ви тракат. Какво ме гледате като стресната? С човешки език ви казвам, че трябва да тръгваме. Разберете какво ни е положението, трябва да вървим към селата. По селата сме свои, там няма да ни издадат, ще ни скрият. Тъй както от два дни не сме яли, ще умрем от глад. Кой знае чичо Воронюк какъв шум е вдигнал, хукнали са да ни търсят. Да се махаме, лельо Палаша, трябва да бегаме. Какво да ви правя, дума не сте рекли цял ден! Вие от мъка сте без език, тъй да знаете. Какво толкоз сте се угрижили? Леля Катя, Катя Огризкова, дето я бутнахте от влака, то без лоша умисъл стана, само малко я закачихте, нали видях. Тя после стана от тревата цяла-целеничка, стана и побегна. Също и чичо Прохор, Прохор Харитонич! Ще ни настигнат, пак ще си бъдем заедно, какво си мислите вие? Най-важното е да не се съсипвате, тогава ще ви се върне езикът.