Тягунова се вдигна от земята; подаде му ръка и тихо каза:
— Да вървим, пиленце.
25
Вагоните скърцаха и пъплеха по високия насип. Долу растеше млада смесена гора и върховете й не стигаха нивото на насипа. По-ниско бяха ливадите, току-що изплували от водата. Тревата, омесена с пясък, беше покрита с трупи за траверси, нахвърляни в безреда във всички посоки. Вероятно ги бяха подготвяли за спускане по реката на някой близък участък, но снежните води ги бяха повлекли оттам и захвърлили тук.
Младата гора под насипа беше още почти гола, както през зимата. Само в пъпките, с които беше покапана цялата като с восък, се беше появило нещо ново, някаква неуредица, нещо като нечистота или подутина, и това ново, тази нечистота или подутина беше животът, пламнал в зеленина по първите разлистени дървета в гората.
Тук-там мъченически се изправяха брезите, пронизани от зъбците и стрелите на двойните отворени листенца. Дори с очи можеше да се разбере на какво миришат. Миришеха на същото, с което лъщяха. Миришеха на дървесен спирт, с който се правят лакове.
Скоро пътят се изравни с мястото, откъдето може би бяха довлечени трупите. На завоя в гората се показа поляна, засипана с талаш и трески, по средата с купища талпи. Край сечището машинистът намали. Влакът трепна и спря в положението, в което се намираше — леко наклонен на високата дъга на завоя.
От локомотива се чуха няколко кратки лаещи сигнала, някой нещо извика. Пътниците и без това знаеха, че машинистът е спрял да зареди.
Вратите на товарните вагони се отвориха. На платното се изсипа народ колкото едно малко градче, без да се броят мобилизираните от предните вагони, които винаги се освобождаваха от аварийните задачи и сега също не взеха участие.
Купчината цепеници на поляната не можеше да стигне за зареждане на тендера. Налагаше се допълнително да нарежат от дългите талпи.
Влаковата бригада разполагаше с триони. Разпределиха ги между желаещите, които се разделиха на двойки. Професорът и зет му също взеха трион.
От отворените врати на войнишките вагони се подаваха весели физиономии. Младите момчета, които още не бяха минали през огъня на войната, школници от морските училища, сякаш по грешка попаднали при суровите семейни работници, които също не бяха помирисвали войната и едва бяха преминали военната подготовка, нарочни шумяха и се закачаха с по-възрастните моряци, за да не мислят. Всички чувствуваха, че часът на изпитанията наближава.
Шегаджиите изпращаха дърварите и дърварките с весели подмятания:
— Ей, дядо! Кажи: аз съм сукалче, още цицам, не ме бива за тежък физически труд. — Ало, Мавра! Глей с триона да не си срежеш фустите, че ще ти духа. — Ти, младата! Зарежи гората, я по-добре ела при мен!
26
В гората стърчаха няколко магарета от кръстосани и вързани колове, забити в земята. Някои се оказаха свободни. Юрий Андреевич и Александър Александрович отидоха там да режат.
Бяха настъпили онези пролетни дни, когато земята се подава изпод снега в почти същия вид, в който преди половин година е изчезнала под него. Гората лъхаше влага и цялата беше затрупана с ланшна шума като неразтребена стая, където са късали квитанции, писма и призовки от много години и още не са помели.
— Не толкова бързо, ще се уморите — каза докторът, като насочваше движението на триона по-бавно и по-равномерно, и предложи да си починат.
В гората се носеше хрипливият звън на други гриони, които се движеха напред-назад ту в унисон с всички, ту на пресекулки. Някъде далеко-далеко пробваше сили първият славей. На още по-дълги паузи подсвирваше, сякаш продухваше замърсена флейта, черен кос. Дори парата на локомотивната клапа се вдигаше към небето с напевно кълколене като мляко, което завира на детско спиртниче.
— Ти искаше за нещо да говорим — подсети го Александър Александрович. — Не помниш ли? Когато минавахме ливадите, прелетяха патици, ти се замисли и каза: „Ще трябва да говоря с вас.“
— А, да. Не знам как да се изразя по-кратко. Нали виждате, навлизаме все по-навътре… Тук целият този край е в брожение. Скоро ще пристигнем. Кой знае какво ще заварим. За всеки случай трябва да се разберем. Не говоря за убежденията. Пълна нелепост би било да ги изясняваме или да ги установяваме в петминутен разговор в тази пролетна гора. Ние добре се познаваме. Тримата — вие, Тоня и аз — наред с мнозина в наше време представляваме един общ свят и разликата помежду ни е само в степента на възприемането му. Не говоря за това. То е азбучна истина. За друго говоря. Трябва да се разберем предварително как ще се държим при някои обстоятелства, за да не се червим един за друг и да не хвърляме един върху, друг сянката на позора.