— Добре. Разбрах. Харесва ми твоята постановка на въпроса. Ти намери нужните думи. Виж какво ще ти кажа. Помниш ли нощта, когато ми донесе вестника с първите декрети — зимата, имаше виелица. Помниш ли как нечувано категорично беше това? Тази праволинейност покоряваше. Но такива неща живеят в първоначалната си чистота само в главите на създателите си, и то само в първия ден на провъзгласяването. Йезуитщината на политиката още на другия ден ги обръща наопаки. Какво да ти кажа? Тази философия ми е чужда. Тази власт е против нас. Никой не ме е питал съгласен ли съм с такъв прелом. Но аз съм постигнал доверието на хората към себе си и отговарям за постъпките си, дори да съм ги извършил принудително.
Тоня пита дали няма да закъснеем за градината, да не изпуснем времето за саденето. Какво да й кажа? Аз не познавам местните почви. Какви са климатичните условия? Лятото е съвсем кратко. Не знам дали тук изобщо нещо успява да узрее.
Но нима сме се вдигнали на такъв дълъг път само заради овошките? Тук даже не върви каламбурът, че гоним дивото, защото и не знаем какво гоним на толкова хиляди километри. Не, откровено казано, сме се помъкнали толкова надалече със съвсем друга цел. Ще се опитаме да бутаме по сегашния начин и някак да се приобщим към съсипването на бившите наследствени гори, машини, инвентар. Не да възстановяваме някогашната собственост, а да я унищожаваме, колективизирано да губим хиляди, за да живеем за копейки, и непременно да докараме нещата като всички останали, в тази съвременна непонятна хаотична форма. Не, да ме позлатят, не бих приел на старите начала завода дори като подарък. То би било точно толкова дивашко, както да се разхождаме голи или да забравим буквите. Не, историята на собствеността в Русия вече е свършена. А лично ние — Громеко — сме се разделили с користолюбието си още в предишното поколение.
27
Не можеше да се спи от задухата и спарения въздух. Главата на доктора плуваше в пот върху мократа възглавница.
Той внимателно слезе от наровете и тихо, за да не събуди никого, открехна вратата на вагона.
Блъсна го миризма на влага, лепкава като паяжините в мазетата. „Мъгла — досети се той. — Мъгла. Сигурно през деня ще бъде горещо и задушно. Затова тъй трудно се диша и ми е толкова тежко на душата.“
Преди да слезе на платното, докторът постоя на вратата и се ослуша.
Влакът беше спрял на някаква много голяма гара, вероятно жп възел. Освен тишината и мъглата вагоните тънеха и в още някакво небитие и изоставеност, сякаш ги бяха забравили — което значеше, че са нейде на седма глуха и между тях и гарата се е разстлала безкрайна мрежа от коловози.
Два вида звуци се носеха от далечината.
Отзад, откъдето бяха дошли, се чуваше мирно пошляпване, сякаш там се плакнеше пране или мокро знаме плющеше от вятъра и се удряше в дръжката.
А отпред се носеше бучене и то накара доктора, който знаеше какво е война, да трепне и да напрегне слух.
„Далекобойни оръдия“ — реши той, като се вслуша в равномерното, спокойно боботене, все на една и съща ниска, сдържана нота.
„Виж ти. Стигнали сме почти до фронта“ — каза си докторът, поклати глава и скочи от вагона долу на земята.
Направи няколко крачки напред. Още два вагона, и влакът свършваше, композицията стоеше обезглавена, локомотивът беше заминал някъде с предните вагони.
„Затова толкова се ежеха вчера — помисли си докторът. — Сигурно са предчувствували, че щом стигнем, веднага ще ги хвърлят право в огъня на боевете.“
Той заобиколи влака с намерението да пресече коловоза и да намери пътя за гарата. Иззад ъгъла на вагона сякаш изникна изпод земята въоръжен часовой. Той кратко го сряза:
— Къде? Пропуск!
— Коя е тази гара?
— Никоя. Ти кой си?
— Аз съм лекар от Москва. Пътувам със семейството си в този влак. Ето ми документите.
— Умрял съм ти за документите. Ще си вадя очите в тъмното да ги чета. Не виждаш ли каква е мъгла. И без документи се познаваш отдалече какъв си доктор. Ей ги ония, твоите доктори, стрелят с тежката артилерия. За пречукване си, ама хайде, още е рано. Марш назад, ако ти е мил животът.
„С някого ме бърка“ — помисли си докторът. Нямаше смисъл да влиза в пререкания с часовоя. Наистина по-добре да се маха, докато е време. Докторът свърна назад.
Оръдейните залпове стихнаха зад гърба му. Идваха откъм изток. Оттам се вдигаше слънцето, забулено в мъгла, и едва надничаше през накъсаните облаци, както се мержелеят голите в банята между кълбата сапунена пара.
Докторът вървеше покрай вагоните на влака. Отмина и последния и продължи. Краката му с всяка стъпка все по-дълбоко хлътваха в рехавия пясък.