Ангел Каралийчев
Пустинникът
Предание
По ония времена, когато Петър, синът на Симеона, беше цар на България, в тъмните гори на Балканския полуостров живееха четирима праведни мъже. Народът ги наричаше пустинници. Покрай бреговете на река Пшиня, под Козяк планина, се беше настанил първият пустинник — Прохор Пшински. В една усойна пещера, близо до рударския град Кратово, живееше вторият пустинник — Гавраил Лесновски. Третият — Иоаким — се молеше в самотията на Осоговската планина, а четвъртият — Иван Рилски — беше жител на великата Рилска планина. за Ивана Рилски народното предание разказва:
Когато белязаното момче от Скрино стана на дванадесет години, неговият баща го даде ратай в едно село, близо до Житомитската крепост. Ивановият господар имаше воденица край един малък планински поток, кошара и десетина овце в кошарата. Докато воденичарят мелеше брашно, неговото ратайче ходеше по ливадите след стадото и свиреше на агънцата с една тънка свирка. Агънцата много обичаха своя пастир, защото никога не дигаше тояга да ги подгони. През лятото, додето овцете пладнуваха под един сенчест явор, Иван събра дребни охлювчета и направи на всяко агънце по едно герданче. Агънцата припнаха и подскочиха като щурци от радост. Най-старият овен от благодарност научи Ивана да разбира овчия език. По цели дни пастирчето водеше разговори с овцете и разбра, че и те като хората имат свои радости и грижи. Една вечер воденичарят рече на Ивана:
— Утре ще заколя черното агънце с белите крачка.
— Защо ще го колиш? — попита Иван. — Какво зло ти е направило?
— Ще ти кажа защо. Речицата, която кара воденичния камък, пресъхна. Аз съм решил да пренеса жертва на свети Илия Гръмотвореца, дето търкаля небесните бъчви и гони облаците с огнени камшици. Дано рукне дъжд и моята воденичка пак да тръгне.
Иван се много натъжи, като чу тези думи. През нощта, когато всички заспаха, той влезе в кошарата и прегърна черното агънце с белите крачета.
— Бягай, батьовото агънце, защото господарят иска да те погуби.
— Аз нищо лошо не съм му сторило — рече агънцето.
— Хората колят агънцата, защото са много кротки и нямат бодли като таралежите. Бягай по-скоро!
— Къде да ида?
— Мини реката Струма и се скрий отвъд в гората!
Агнето послуша Ивана. Тихо се измъкна от кошарата и се загуби в нощта.
Когато настана ден, воденичарят запали пещта, наточи си ножа и потърси обреченото агне.
— Къде е агнето? — развика се човекът с ножа.
— Побягнало е през нощта — отговори плахо Иван.
— По-скоро да го намериш! Ако не го докараш до пладне — тебе ще метна в пещта.
Иван си грабна коравата вълнена дрешка и се затече към Струма. А Струма течеше бърза и дълбока. С жален глас Иван позова агънцето си. То беше отвъд реката, зад една шубрачка. Като чу Ивановия глас, трепна, подаде си главата и се обади.
— Как премина тая дълбока вода? — провикна се Иван.
— Прескочих я нощес. Нали знаеш, че на страха краката са дълги!
— Ами аз как да дойда при тебе? — попита Иван.
— Хвърли си дрешката във водата и стъпи върху нея. Дрешката ще те пренесе.
Иван послуша агънцето. Метна дрешката си, стъпи върху нея и тя плувна като корито.
Отвъд Струма агънцето попита Ивана:
— Сега какво ще правиме?
— Ще бягаме, батьовото.
И двете душици навлязоха в гората.
Бяха минали седем години от оня ден, когато пастирчето Иван отиде да търси агънцето и не се върна. Веднаж трима ловци от Житомитската крепост отидоха на лов отвъд Струма. навлязоха в гората, видяха един елен с клонести рога и насочиха стрелите си към него. Еленът, като разбра какво мислят да правят ловците — търти да бяга. Запращяха и надвесените клони на дърветата. Ловците се втурнаха след него. Дълго тичаха, докато се умориха и му загубиха дирите. Капнали от умора, ловците тръгнаха да си ходят, но забъркаха посоката и се въртяха насам-нататък, докато мръкна. Надвечер излязоха на една полянка, окръжена от столетни дървета. Насред полянката зееше колиба със сламен покрив, а пред колибата се леко поклащаше един висок ръжен клас. Надясно от колибата мирно пасеше една овца. Когато ловците наближиха колибата, отвътре излезе един млад човек — висок и сух, с рядка жълта брада и черна риза, опасана с къпина.
— Добре дошли! — проговори стопанинът на колибата и се поклони.
Ловците бяха много изгладнели.
— Какво ще ни нагостиш? — попита единият.
— Каквото дал господ — отговори пустинникът и като протегна ръка, отрони едно зърно от ръжения клас. Сетне се наведе, пусна зърното в дупката на своята ръчна каменна мелница, наречена хромел, и почна да мели. Завчас смля зърното и замеси една мъничка питка. Накладе огън. Зарови питката в огъня и додето надои мляко в една пръстена паничка — питката се опече. Гостолюбивият човек разчупи питката на три залъка и ги подаде на ловците. След туй сложи напреде им паничката с млякото, изнесе три дървени лъжици и покани гостите да се нахранят: