Джардир вдигна поглед и видя как трима от нанджи приближаваха с къси копия в едната ръка и въжета с тежести в другата. Макар да бе ден, бяха загърнати с нощните си воали, които скриваха лицата им.
– Отивате твърде далеч, Шарум Ка, като предлагате копия на кхафити – извика един от воините.
– Трябва да ви убием – съгласи се друг.
Те тръгнаха към него, но няколко кхафити се откъснаха от тълпата и застанаха на пътя им, за да предпазят Джардир.
Нанджи се изсмяха.
– Не беше добра идея да напускате двореца без стража – каза един от тях. – Тези кхафити няма да свършат работа.
Нищо чудно, че воините не смятаха жените и кхафитите за каквато и да било заплаха, но Джардир, след като вече бе почувствал заряда на тълпата миг по-рано, беше на друго мнение. Дори да имаше право обаче, той не би молил никого да умира без нужда заради него.
Ако всееш у другите чувството, че си непобедим – беше му казала Иневера, – и най-смелият убиец добре ще си помисли, преди да ти посегне.
– Дайте им път! – извика Джардир и скочи от каручката.
Стреснатите хора веднага се отместиха настрана.
– Мислите, че трима воини могат да ме убият? – изсмя се Джардир. – И сто от нанджи да се спотайват в сенките, пак няма да ми трябва повече стража, отколкото сега!
Той опря върха на Копието на Каджи в земята и изпъчи гърди, подканвайки ги да атакуват.
– Аз съм Шар’Дама Ка! – извика той и усети колко правилно му прозвучаха думите. – Нападайте ме, ако смеете!
Нанджи запристъпваха напред, но Джардир вече виждаше колебанието им. Самото му присъствие ги лишаваше от кураж. Копията затрепериха в ръцете им и те отново се спогледаха един друг несигурно, сякаш за да решат кой ще поведе атаката.
– Нападайте или на колене! – изрева Джардир. Той вдигна копието на Каджи, а бледият метал улови светлината и като че ли блесна заради могъществото си.
Един от воините на нанджи пусна копието си и падна на колене.
– Предател! – извика този до него и се обърна, за да го намушка, но третият се оказа по-бърз, стрелна се и прониза нападателя с копие в гърдите.
Зад Джардир се чу изскърцване. Шумолене на сандал по лен. Тъй като добре познаваше тактиката на нанджи, Джардир се обърна и погледна нагоре към истинския убиец, който, приклекнал, се криеше върху будката зад Джардир. Този съгледвач трябваше всъщност да го нападне, докато вниманието на Джардир бе заето с останалите. Така смъртта му щеше да е сигурна.
Погледите им се срещнаха, но Джардир нищо не каза, а зачака. След миг убиецът хвърли копието си на земята и го последва със салто, приземявайки се на колене в краката на Джардир.
Джардир отиде при загиналия, извади копието от гърба му и го вдигна, така че всички да го видят.
– Това не е кръвта на кхафит! – извика той. – Това е кръвта на воин, на първия кха’шарум, и аз ще лакирам черепа му и ще го прибавя към трона ми, за да го помня вечно.
Той погледна кхафитите.
– Ще пристъпи ли някой напред, за да заеме мястото му?
Чу се неблагозвучен стон и глухият двуметров гигант си проправи път през тълпата, след което коленичи пред Джардир. Други бързо го последваха и пред Джардир стана блъсканица от желаещи да коленичат. Докато Джардир докосваше всеки поред, Абан се възползва от възможността да каже нещо.
– Не се бойте и вие, които не можете да носите копие заради годините си или някакъв недъг! – извика той. – Не се бойте, жени и деца! Избавителя се нуждае не само от шаруми! Нуждае се от тъкачи, които да изплетат мрежи, и от ковачи, които да направят върхове на копията му. Платно за шатрата на кха’шарумите и храна за воините ѝ. Утре сутринта елате в моята шатра, ако искате да допринесете за славата на Красия и за доброто име на семейството си!
Джардир се намръщи, понеже знаеше, че целта на Абан беше не само да помогне за войната, а и да припечели от евтината работна ръка, но не му се противопостави. Работната ръка щеше да бъде от полза, ако искаха да тръгнат догодина.
Тълпата заскандира името на Джардир, докато той продължаваше да докосва мъжете с Копието на Каджи, обявявайки ги за кха’шаруми. Скоро гръмкият зов се издигна над чаршията и отекна из целия град.
– Джардир! Джардир! Джардир!
– Майсторска работа – каза му Абан на ухо, след като Джардир докосна последния кхафит. – Купи десет хиляди воина и още два пъти по толкова роби на скромната цена от капка самоуважение.