– Дарси е направила повече за този град, отколкото ти някога би могла, майко – каза Лийша. Двете с Дарси, бивши чирачки на вещицата Бруна, дълго време бяха спречкани, но вече не бе така. Сега Дарси беше най-преданата ученичка на Лийша, макар и не най-добрата.
– Глупости – каза Илона. – Аз изпълних своя дълг и дадох теб на града. Дори да не си благодарна за това, мисля че Хралупата спечели достатъчно от усилията ми.
Лийша се намръщи. Илона не млъкна.
– И глупак да ви види заедно със Защитения, веднага ще се досети, че сте имали нещо, което не е било удовлетворително и за двама ви. Да не се е провалил в леглото? – попита тя. – Дарси ми дава билки за баща ти, когато той...
– Ама че смехории! – извика Роджър, а Ърни почервеня. – Лийша никога не би...
Илона изсумтя и го прекъсна.
– Е, то се вижда, че не ходи с теб. Ясно ми е като бял ден, че си ѝ хвърлил око, но не си достатъчно добър, цигуларче, а и ти си го знаеш.
Роджър почервеня като цвекло. Отвори уста, но от нея не излезе и звук.
– Никакво право нямаш да му говориш така, майко – каза Лийша. – Не знаеш...
– Аз все не знам! – викна Илона. – Да не би бедната ти майчица да е толкова заблудена, че да не забележи слънцето като блести в очите ѝ?
Тя изпи виното си на една глътка и изражението ѝ придоби онази жестокост, която Лийша така добре познаваше и от която се страхуваше.
– Все едно не знам песента на момчето за Защитения, който ви намерил след разбойниците, захвърлени да мрете на пътя – каза Илона. – И не знам ли как мъжете се отнасят с жени като нас, когато няма кой да ги спре?
– Майко – каза Лийша предупредително, а гласът ѝ доби особена твърдост.
– Не съм си представяла, че така ще изгубиш цветето си – продължи Илона, – но беше крайно време и някак си се е случило, така че, вярвам, е било по-добре и за теб.
Лийша плесна по масата и изгледа майка си кръвнишки.
– Взимай си наметалото, Роджър – каза тя. – Вярно, че се стъмва, но сред демоните ще сме в по-голяма безопасност.
Тя пъхна празните тефтери в чантата си, която сложи през рамо, докато взимаше пищно избродираната си пелерина от закачалката до вратата. Заметна се с нея и я захвана на врата си със защитена безопасна игла от сребро.
Ърни отиде при нея, разперил извинително ръце. Лийша го прегърна, докато Роджър си сложи наметалото. Илона остана на масата заедно с виното.
– Наистина ми се ще да не се разхождаш по тъмно, дори с магическо наметало – каза Ърни. – Не е като да можем да те заменим.
– Роджър си носи цигулката – успокои го Лийша, – а и номерата ми не се изчерпват само със защитите за слепота, в случай че някой ядрон все пак успее да ни намери. В безопасност сме.
– Можеш да омагьосаш цялото Ядро, ако пожелаеш, само не и един прост мъж – присмя ѝ се Илона през чашата си.
Лийша не ѝ обърна внимание, сложи качулката си и пристъпи в сумрака.
– Е, сега вярваш ли ми? – попита тя Роджър, щом вратата се затвори зад тях.
– Май ти дължа едно слънце – призна той.
* * *
Снегът хрущеше под ботушите на Лийша, докато с Роджър вървяха към същинското градче. Дъхът им се замъгляваше на мразовития зимен въздух, но наметалата им бяха подплатени с кожа и им пазеха достатъчно топло.
Роджър не беше обелил и дума след коментара на Илона. Беше провесил нос, а лицето му бе скрито зад дълги къдрици червена коса. Цигулката му бе прибрана в калъфа си, преметнат под шарената му пелерина, но по това как пръстите на Роджър се свиваха, Лийша виждаше, че копнее да хване инструмента в ръце. Когато беше разстроен, той винаги свиреше на цигулка.
Лийша знаеше, че Роджър я харесва. Всъщност почти всички знаеха. Половината жени в града си мислеха, че е луда, щом още не си го е взела за себе си. И наистина защо не? Роджър имаше хубаво лице с момчешки чар и бърз ум. Свиреше толкова красива музика, че думите не стигаха да се опише. Караше Лийша да се смее дори когато беше най-тъжна. Повече от веднъж беше доказвал, че би умрял за нея.
Ала колкото и да се опитваше, Лийша не можеше да погледне на него като на любовник. Роджър бе едва на осемнайсет лета, цели десет години по-малък от нея, а и той ѝ беше приятел. В много отношения той ѝ беше единственият приятел. Единственият човек, на когото можеше да се довери. Малкият брат, какъвто не бе имала досега. Не искаше да го наранява.
– Онзи ден при мен дойде чирачката ти Кендъл – поде Лийша. – Хубаво момиче е.