– Нося нови тефтери и един гримоар, който завърших – каза Лийша и ѝ подаде чантата си.
Вика кимна.
– Веднага ще им го дам за препис.
– Даваш на чирачките ти билкарки да преписват защити? – попита Роджър. – Не е ли по-добре такива неща да се дават на чираци защитници? Бих могъл да поговоря с...
Лийша поклати глава.
– Сега всяко от моите момичета взима уроци по защитаване. Няма да позволя да останат безпомощни след залез, каквито бях-ме ние.
* * *
Роджър остави Лийша да направи обиколката си на лечебницата и отиде при закрития подиум в края на площада, където се събираха чираците му. Групичката беше разнородна, пъстра като панталоните на Роджър. Някои бяха хралупари, но повечето бяха дошли от други градчета, привлечени от легендите за Защитения. Половината от тях бяха прекалено стари, за да държат инструмент или оръжие, затова бяха решили да се пробват с цигулката, но откриха, че пръстите им не са достатъчно ловки. Други пък бяха още деца, чиито умения нямаше да си проличат още години наред.
Само шепа от останалите показваха талант, а от всички най-вече хубавата Кендъл. Тя беше райзънка, новозаселила се в Хралупата. Беше достатъчно голяма, за да се справи със сложните аранжировки, но достатъчно млада, за да учи бързо. Имаше истинска музикална дарба. Беше слаба и бърза, умела както в превъртанията и акробатиката, така и в свиренето. Един ден от нея щеше да стане добър жонгльор.
Роджър не поздрави веднага чираците си, а те знаеха, че трябва да се спотайват, докато не го направи. Той извади цигулката си и задърпа струните, за да я настрои. Вече удовлетворен, той взе лъка в сакатата си ръка. Липсваха му показалецът, средният и безименният пръст, които още като дете му беше отхапал огнен демон, но сега останалите му два пръста бяха гъвкави и силни и лъкът се превръщаве в продължение на ръката му.
Всички чувства, скрити зад жонгльорската му маска през тази нощ, намериха израз в музиката му, която изпълни площада с блуждаещата си мелодичност. Пласт по пласт, той допълваше музиката си с нови извивки, докато раздвижваше мускулите си за работата тази нощ.
Роджър се поклони и чираците му заръкопляскаха, след което той ги преведе през серия от по-прости мелодии за разгрявка. Трепваше при всеки неблагозвучен тон. Само Кендъл поддържаше темпото му, сбърчила лице от съсредоточение.
– Ужасно! – сопна им се той. – Някой друг освен Кендъл да е докосвал въобще цигулката от снощи? Упражнявайте се! По цял ден, всеки ден!
Някои от чираците се размърмориха след думите му, но Роджър заскрибуца по инструмента и ги сепна.
– И да не чувам оплаквания! – извика той. – Искаме да омагьосаме демоните, не да изпраскаме една сватбена жига. Ако няма да го приемате на сериозно, сега е моментът да оставите цигулката в калъфа!
Всички гледаха в краката си и Роджър осъзна, че е бил прекалено рязък. Не и наполовина толкова груб, колкото би бил Арик, но повече, отколкото му се стори, че е справедливо. Знаеше, че трябва да ги окуражи по някакъв начин, обаче нищо не му дойде наум. Тук Арик не можеше да му послужи за пример.
Той се отдръпна назад, вдишвайки дълбоко. Без дори да се замисля, отново плъзна лъка по струните и превърна вината и безсилието си в музика. Остави чувствата му да се понесат със звуците, обърна се отново към чираците и накара музиката да им проговори, да им даде надеждата и силата, за които думите не му стигаха. Докато свиреше, хората започнаха да поизправят гърбове, а в очите им отново се четеше решителност.
– Това беше изумително, Роджър – дочу се някакъв глас, когато най-накрая отдели лъка от струните. Роджър видя, че до него е Кендъл. Не я беше забелязал да приближава – толкова бе потънал в музиката си.
– Жаден ли си? – попита Кендъл и вдигна каменна стомна. – Сварих сладък чай. Още пари.
Дали Лийшa е знаела през цялото време, че чаят е за мен? – зачуди се Роджър.
Не си достатъчно добър, цигуларче – беше му казала Илона, – а и ти си го знаеш.
Изглежда и Лийша го знаеше. Защо направо не ѝ беше вързала една панделка на Кендъл?
– Никога не ми е харесвал сладкият чай – отвърна Роджър. – Кара ръцете ми да треперят.
– О – промълви Кендъл сломено. – Е... не се притеснявай.
– Искам тази нощ ти да си солистка – каза Роджър. – Мисля, че си готова.
Кендъл се оживи.
– Сериозно ли? – изписка тя и се хвърли на врата на Роджър, а прегръдката ѝ продължи малко по-дълго от нужното.
Разбира се, точно тогава реши да пристигне Лийша. Роджър се вдърви, а обърканата Кендъл се отдръпна и чак тогава съзря Лийша. Бързо отстъпи настрана от Роджър и направи реверанс.