– Т’ва не е мой проблем. Няма да карам никой да воюва. Искам само да знам, че всеки, който е пожелал да се бие, е получил тази възможност. Щом тази канара се отмести, аз се махам от пътя.
– Но защо? – попита Роджър.
– Защото мисли, че не е човек – каза Лийша с отчетлив укор в гласа си. – Мисли си, че е толкова покварен от ядронската магия, че той самият е опасен за нас, колкото и те, макар да няма и едно доказателство за това.
Защитения я изгледа свирепо, но тя му отвърна със същия пог-лед.
– Има доказателство – каза той накрая.
– И какво е то? – попита Лийша с поомекнал, но все още скептичен тон.
Защитения погледна Роджър, който се сви назад под силата на гнева му.
– Всичко, което кажа, да не излиза от тази колиба – предупреди той. – Само да чуя, че в някоя песен или история се загатва дори леко за думите ми...
Роджър вдигна ръце.
– Заклевам се в лъчите на слънцето! Нито дума!
Защитения го погледна и накрая кимна. Щом заговори, сведе очи.
– Не ми е... комфортно в забраната.
Роджър се опули, докато Лийша си пое рязко дъх и го задържа, а умът ѝ запрепуска. Накрая тя се насили да издиша. Беше се заклела да намери лек за Защитения или поне подробности за състоянието му и смяташе да спази обещанието си. Той беше спасил живота ѝ, както и този на всички останали в Хралупата. Поне това му дължеше, ако не и повече.
– Какви са симптомите? – попита тя. – Какво се случва, като стъпиш върху защитата?
– Усещам... съпротивление – обясни Защитения. – Сякаш ходя срещу силен вятър. Усещам как защитата се стопля под краката ми, а на мен ми става студено. Като минавам през града, сякаш газя във вода до бедрата. Правя се, че не е така, и май никой не забелязва, но аз знам.
Той се обърна към Лийша с тъжен поглед.
– Забраната иска да ме изхвърли, Лийша, както който и да е демон. Тя знае, че мястото ми вече не е сред хората.
Лийша поклати глава.
– Глупости. Защитата просто изсмуква част от магията, която си поел.
– Не е само това – каза Защитения. – Непрозримите наметала ме замайват, а защитените ножове се стоплят и заострят при допира ми. Страхувам се, че с всеки изминал ден се превръщам все повече в демон.
Лийша извади едно от защитените стъклени шишенца от джоба на престилката си и му го подаде.
– Строши го.
Защитения сви рамене и стисна с всички сили. Беше по-силен от десетима и лесно можеше да счупи стъкло, но шишенцето се опря дори на него.
– Защитено стъкло – отбеляза Защитения, докато разглеждаше стъкленицата. – Е, и? Нали аз те научих на тоя номер.
– Не беше заредено, преди да го докоснеш – каза Лийша.
Очите на Защитения се разшириха.
– Което само доказва, че съм прав.
– Единственото, което доказва, е, че ни трябват още изследвания – каза Лийша. – Вече прерисувах татуировките ти и ги разучих. Мисля, че следващата стъпка е да започнем да експериментираме върху доброволци.
– Какво?! – попитаха Защитения и Роджър едновременно.
– Петното от черностръкови листа остава по кожата за не повече от две седмици – каза Лийша. – Мога да направя контролни опити и да опиша резултатите. Сигурна съм, че бихме могли...
– В никакъв случай – прекъсна я Арлен. – Забранявам.
– Забраняваш ли? – попита Лийша. – Ти да не си Избавителя, че да командориш хората? Нищо не можеш да ми забраниш, Арлен Бейлс от Потока на Тибит.
Той я изгледа гневно и Лийша се замисли дали не беше прекалила. Гърбът му се бе извил като на съскаща котка и билкарката се изплаши за миг, че ще я нападне, но той остана на мястото си. Накрая се укроти.
– Моля те – каза той с омекнал тон. – Не рискувай с това.
– Хората ще те имитират – каза Лийша. – Джона вече рисува по някои с въглен.
– Би спрял, ако му кажа – предположи Защитения.
– Само защото те мисли за Избавителя – отбеляза Роджър и Защитения му отвърна с поглед, който накара цигуларя да потръпне.
– Нищо няма да постигнеш – увери го Лийша. – Въпрос на време е легендите за теб да привлекат насам татуировчик и тогава вече няма да можеш да ги спреш. По-добре да експериментираме сега, докато още имаме контрол над нещата.
– Моля те – повтори Защитения. – Недей да обричаш и други на моята участ.
Лийша го погледна кисело.
– Ти не си обречен.
– Така ли? – попита той и погледна Роджър. – Носиш ли си някоя от камите?
Роджър тръсна китката си и в ръката му се появи нож. Той го завъртя сръчно и тръгна да го подава на Защитения с дръжката напред, но Защитения поклати глава. Стана от масата и отстъпи няколко крачки назад.