– Метни го по мен.
– Какво? – попита Роджър.
– Ножа – поясни Защитения. – Метни го. Право в сърцето ми.
Роджър поклати глава.
– Не.
– Та ти не спираш да замеряш хората с ножове – каза Защитения.
– Това е номер – отвърна Роджър. – Няма да те целя с нож в сърцето, да не си луд? Дори да използваш демонската си бързина, за да се отдръпнеш...
Защитения въздъхна и се обърна към Лийша.
– Тогава ти. Хвърли нещо...
Още не беше довършил изречението, когато Лийша грабна тиган от куката до огнището и го запрати по него.
Но тиганът така и не го уцели. Защитения се превърна в мъгла, желязото мина през него и разнесе тялото му, сякаш беше пушек. Издрънча в отсрещната стена и падна на пода. Лийша ахна, а Роджър се облещи.
На мъглата ѝ трябваха няколко секунди, за да се събере отново и да образува тялото на Защитения. Той вдиша дълбоко, щом стана плътен.
– Упражнявах се – каза той. – Разпръсването е лесно. Все едно да си отпуснеш молекулите и да се разнесеш, както извирането разнася водата на пара. Не го мога през деня, но през нощта става, когато си поискам. По-трудно ми е да се събирам обратно. Понякога се притеснявам, че ще се разнеса прекалено много и просто... вятърът ще ме отнесе.
– Това звучи ужасно – възкликна Роджър.
Защитения кимна.
– Това даже не е най-ужасното. Когато се разнеса, усещам как Ядрото ме дърпа към себе си. Когато наближи утрото, притеглянето става по-... настойчиво.
– Както онзи ден на пътя, в утринната светлина – каза Лийша.
– Кой ден? – попита Роджър, но Лийша почти не го чу, преживявайки отново ужасната заран.
* * *
Три дни след нападението на пътя тялото на Лийша бе оздравяло, но болката не беше отслабнала. Билкарката не можеше да мисли за нищо друго, освен за утробата си и за това, което може би растеше в нея. Имаше чай, който Бруна я беше научила да вари – такъв, който изкарваше семето на мъжа от жената, преди да успее да покълне.
– Защо ще искам някога да варя такова долно нещо? – беше питала Лийша. – И без това са малко децата на този свят.
Бруна я бе погледнала тъжно.
– Надявам се, дете, никога да не разбереш.
Но Лийша разбра, след като разбойниците я бяха оставили. Ако кесията ѝ с билки беше у нея, щеше веднага щом изми тялото си да свари и чая, но мъжете ѝ бяха отнели дори това. Решението не беше в нейните ръце. Докато стигнат Хралупата, вече щеше да е прекалено късно.
Ала когато кесията се озова отново у нея, вече имаше избор. Единствената липсваща съставка за чая беше коренът от тъпчиплевел, а такъв бе забелязала малко встрани от пътя, докато бяха тичали към пещерата, за да се скрият от дъжда.
Лийша не можа да заспи, стана преди изгрев и се измъкна, за да откъсне няколко стъбла от плевела, докато Роджър и Защитения все още спяха. Дори тогава не беше уверена, че ще се накани да изпие чая, но със сигурност щеше да го свари.
Защитения беше дошъл при нея и я бе стреснал, но тя се бе зас-тавила да се усмихне и да поговори с него, някакви несвързани неща за растения и демони, с които да отвлече вниманието му от истинската си цел. През това време мислите ѝ се щураха в пълен хаос.
Но тогава, без да иска, го беше обидила и болката в очите му я измъкна от захласа ѝ. Изведнъж тя видя частица от човека, който някога е бил. Добър човек, наранен като нея, който обаче беше прегърнал болката си като любовница, вместо да се откаже от нея.
Лийша бе почувствала, че тази болка е в пълно съзвучие с нейната собствена, всичките ѝ кръжащи мисли изведнъж прищракаха като зъбчатите колела на часовник и тя бе разбрала какво трябва да направи.
Мигове по-късно тя и Арлен лежаха заедно в калта, съвкуплявайки се неистово във взаимното си отчаяние, но в следващия момент ги нападна дървесен демон. Мъжът, който я бе милвал, се изпари, а на негово място изникна Защитения и тръгна да се бори с демона, отдалечавайки го от нея. Когато слънцето изгря, двамата започнаха да се разграждат. Лийша гледаше вцепенена, докато те потъваха в земята.
Но в този момент мъглата отново се върна на повърхността и те се втвърдиха, а демонът изгоря на слънцето. Тогава Лийша посегна към Арлен, но Защитения се обърна на другата страна и тя го наруга за това. Толкова погълната беше от собствените си чувства, че почти не помисли какво ли е изпитвал той.
* * *
Лийша поклати глава, след като се осъзна.
– Толкова съжалявам – каза тя на Защитения.
Той махна пренебрежително с ръка.
– Не си ми взимала ти решенията.
Роджър погледна Лийша, после Защитения, после нея отново.
– Създателю, майка ти е била права – досети се той. Лийша знаеше, че новината е истински шок за него, но нямаше какво да направи по този въпрос. По някакъв начин даже беше доволна, че тайната се е разкрила.