– Минаха почти петнайсет години, Рен – успокои я Бени. – Не знаеш какво ще направи.
Но Рена беше съвсем наясно. В сърцето ѝ нямаше съмнения. Забелязвала беше погледите на баща си, очите му, които я опипваха като хищни ръце. Иначе защо ще се държи така ревниво, щом някой мъж я погледне? Не един се бе опитвал да я спечели като по-млада. Ухажорите ѝ вече си бяха научили урока.
– Моля те – прохленчи тя и хвана ръцете на Бени, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – Вземете ме с вас.
– И какво ще кажа на Люсик? – сопна ѝ се Бени. – Той се чувства достатъчно зле, задето оставя фермата. Без теб татко никога няма да може да понесе товара.
– Би могла да му кажеш истината – предложи Рена.
Бени ѝ удари шамар. Рена залитна назад и стисна ужасено бузата си. Сестра ѝ никога не я бе удряла през живота ѝ.
Но Бени не показа и капка разкаяние.
– Веднага да си изкараш тая идея от главата – изръмжа тя. – Няма да сторя семейството ми да потъне в позор. Люсик ще ме изхвърли, ако разбере, а не след дълго целият град ще заговори. Ами Илейн? И Джеф, и децата ѝ ли да се очернят, само ’щото ти си още като бебетата?
– Не съм като бебетата! – извика Рена.
– По-тихо! – изсъска Бени.
Рена си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои.
– Не можеш да ме наричаш бебе – възрази тя – само защото не искам да ме оставяте сама с това чудовище.
– Той не е някакъв демон, Рена, той е нашият баща – рече Бени. – Давал ни е подслон и е слагал храна на масата през целия ни живот, въпреки че му се пръсна сърцето, след като умря мама. Илейн и аз понесохме това и ако се стигне дотам, и ти ще можеш.
– Илейн го понесе, като избяга да се скрие зад Джеф – каза Рена – точно както ти се криеш зад Люсик. А аз зад кого да се скрия, Бен?
– Не можеш да дойдеш с нас, Рена – заяви Бени.
В този момент Люсик влезе в стаята.
– Всичко наред ли е? Чух да си крещите.
– Добре сме – каза Бени и изгледа свирепо Рена, която разхлипана избута Люсик от пътя си и изтича до малкия си ъгъл, скрит зад завесата в общата.
* * *
Тази нощ Рена лежеше будна и слушаше писъците на ядроните на двора, както и сумтенето от стаята на Бени, тъй като с Люсик го правеха почти всяка нощ. Същият звук излизаше преди от стаята на Харл, докато майка им беше жива. А след това – когато Харл накара най-голямата им сестра да заеме мястото ѝ. Щом пък Илейн си отиде, тези звуци отново се чуваха в нощите, когато Харл придърпваше в стаята си Бени. Тогава тя не приемаше нещата толкова спокойно.
Рена се изправи, обляна в пот и с разтуптяно сърце. Надзърна зад завесата и видя момчетата, заспали дълбоко върху одеялата си. Само по парцаливата си риза, тя се промъкна през общата, отвори внимателно вратата към обора и се шмугна безшумно вътре.
Щом влезе, взе огнивото и запали фенер, който освети обора с мъждукаща светлина.
– А? – попита Коуби, присвил очи, и вдигна ръка, за да си направи завет от светлината. – Кой е?
– Рена е – каза тя, приближи и седна до него в сламата.
Светлината на фенера танцуваше по заграждението и запримига по широката гръд на Коуби, след като одеялото му се смъкна надолу.
– Рядко идват гости – поясни тя. – Помислих си, че можем да седнем и да си поприказваме малко.
– Това звучи добре – рече Коуби и изтърка съня от очите си.
– Трябва да сме тихи обаче – предупреди го Рена. – Ако татко ни хване, ще видим ядрони посред бял ден.
Коуби кимна и стрелна притеснен поглед към вратата на къщата.
– Какво е да си вестоносец? – попита Рена.
– Ами аз не съм истински вестоносец – призна Коуби. – Нямам разрешително от гилдията в Свободните градове, но дори да получех такова, не мисля, че бих оглупял чак дотам, че да почна да спя навън при демоните. Но работата за господин Шопара е по-добра от риболова. Винаги съм го мразел т’ва.
– Тъй ли? Пък аз чувам, че никога не си се захващал сериозно – каза Рена.
Коуби се засмя.
– Така си е. С Гарт и Уилъм само тичахме нагоре-надолу и вършехме простотии, но тях двамата ги обещаха и край на забавата. А не можеш да се хилиш по лодките. Плашиш рибата.
– А теб защо не са те обещали? – попита Рена.
Коуби сви рамене.
– Според тате бащите на момичетата не вярвали, че бих могъл да се задомя и да изхраня жена и деца. Май е прав. Винаги ми е харесвало повече да се мотая около смесения магазин, отколкото да работя. Ходех на риба, като ми се наложи, ама кредитите никога не ми стигаха за бирата, дето изпивах. Баща ти беше прав, кат’ каза, че господин Шопара е почнал да ме праща да донеса едно или да доставя друго само за да се изравни сметката. Но когато говорителката замоли господин Шопара да ме кара да разнасям и съобщения, той ми позволи да отседна в малката стаичка зад магазина, за да съм му под ръка... Се’а хората се отнасят с уважение към мен – допълни Коуби, – ’щото върша обществени дела. Дават ми храна и подслон, когато се окажа толкова далече от Градски площад, че да не остане време да се прибера преди здрач.