Той стисна и Рена изпищя. Госпожица Драс се сепна от сън, изсъска и заби ноктите си в ръката на Харл. Той изкрещя, а ужасът даде сили на Рена и тя го блъсна назад. Пияният Харл се препъна и падна на земята. Рена веднага изхвърча през завесата.
– Веднага да се връщаш тук, момиче! – извика Харл, но тя го пренебрегна и продължи да тича с все сили към задната врата за малкия обор. Той се запрепъва след нея, заплете се в завесата и я откъсна от корниза.
Рена мина през вратата на обора още преди той да се освободи, но от вътрешната страна нямаше резе. Тя грабна едно тежко старо седло, хвърли го по вратата и се затича през огражденията.
– По ядроните, Рена! Какво те е прифанало? – кресна Харл, щом влезе с трясък през вратата. Нададе вик, като се спъна в седлото, и последваха ругатни.
– Момиченце, ще ти ощавя задника, ако не се покажеш! – извика той и тя долови плющене като от камшик. Беше свалил комплект кожени юзди от стената на обора.
Рена не отговори, а остана да клечи зад старата бъчва за дъждовна вода в мрака на празно заграждение. Харл правеше непохватни опити да запали фенер с огнивото. Най-накрая успя да хване фитила и грейна мъждукаща светлина, която хвърли танцуващи сенки из обора.
– Къде си се скрило, момиче? – извика Харл, когато тръгна да претърсва загражденията. – Ще стане по-зле, ако тря’а те вадя насила.
Той отново изплющя с юздите, за да подчертае думите си, и сърцето на Рена подскочи. Отвън демони, привлечени от врявата, се мятаха по защитите с нов плам. Защитна светлина проб-лясваше през пролуките между дъските, придружена от ядронски писъци и пращенето на магията.
С неговото приближаване тя се свиваше като пружина – всеки неин мускул се стягаше все по-здраво и по-здраво, докато Рена не помисли, че ще се пръсне. Той си мърмореше все по-мръсни ругатни и вършееше навред с юздите, подтикван от безсилието си.
Беше само на сантиметри от скривалището ѝ, когато Рена изскочи навън и се затича по-навътре в обора. Стигна задната стена и озовала се в безизходица, се обърна към баща си.
– Не знам к’во те е прифанало, момиче – каза Харл. – Май ше тря’а ти набия малко акъл в главицата.
Този път нямаше накъде да бяга и Рена се обърна и се втурна нагоре по стълбата към сеновала над обора. Опита се да я издърпа след себе си, но Харл нададе вик, хвана най-долното стъпало и го дръп-на така, че за малко не свали Рена заедно със стълбата. Момичето едва успя да се хване за ръба, а стълбата напълно ѝ се изплъзна. Харл закачи фенера и тръгна да се катери към нея, захапал юздите.
В отчаянието си Рена ритна Харл право в лицето. Той падна от стълбата, но подът беше покрит със слама, която до голяма степен омекоти удара. Той сграбчи стълбата, преди Рена да успее да я издърпа, и бързо я изкачи. Дъщеря му го ритна отново, но той улови крака ѝ и я блъсна с всичка сила, с което я просна на земята.
В този момент вече беше на сеновала при нея и тя нямаше къде да бяга. Рена почти се беше изправила, когато юмрукът му се заби в лицето ѝ и зад очите ѝ избухна светлина.
– Сама си го изпроси, момиче – каза Харл и я удари, този път в стомаха. Въздухът експлодира от дробовете ѝ и тя вдиша рязко и болезнено. Той хвана нощницата ѝ с жилестия си юмрук и дръп-на здраво, отпаряйки половината.
– Моля те, татко! – проплака тя. – Не!
– Не ли? – изсмя се той подигравателно. – Откога си почнала да викаш „не“ на момчета на сеновала, момиченце? Не е ли това мястото, където вършиш греховете си? Не е ли това мястото, където позориш семейството си? Ще забодеш всеки пияница, заспал в загражденията, но за собствения ти баща си прекалено добра?
– Не! – извика Рена.
– Ядронски си права, че не – каза Харл, хвана я отзад за врата и натисна лицето ѝ в сламата, докато вдигаше нощницата си със свободната си ръка.
* * *
Когато всичко свърши, Рена лежеше и плачеше в сеното. Туловището на Харл все още я затискаше, но силата му сякаш се беше изпарила. Тя го блъсна и той, без да се съпротивлява, се изтърколи от нея.
Щеше ѝ се да го тласне от сеновала, за да му счупи врата, но от ридания дори не можеше да се изправи. Бузата и устната ѝ пулсираха там, където я бе ударил, а стомахът ѝ пламтеше. Всичко това обаче не можеше и да се сравнява с паренето между краката ѝ. И да беше забелязал доказателството, че досега не е била с мъж, Харл не го показа по никакъв начин.
– Точно така, момиче – рече Харл и я потупа безсилно по рамото. – Не се притесня’ай, а добре си поплачи. На Илейн ѝ помагаше, докато още не беше почнало да ѝ харесва.
Рена се намръщи. На Илейн никога не ѝ бе харесвало, независимо какво казваше той.