– Още веднъж го направи – закани се тя, – и ще кажа на всички от Градски площад какъв си.
Харл се изсмя гръмогласно.
– Никой ня’а ти повярва. Добрите съпруги веднага ще решат, че местната уличница си търси извинение да се докопа до мъжете им, а никоя не би искала това... И освен това – добави той и я хвана за врата с жилестата си ръка, – кажеш ли на някой, момиченце, ще те убия.
* * *
Рена се беше обгърнала с ръце и наблюдаваше залеза от защитената веранда, докато небето се изпълваше с цвят. Неотдавна тя бе прекарвала всяка вечер пред вратата с поглед, вперен на изток, и с мечти за деня, когато Арлен Бейлс ще се завърне от Свободните градове, за да изпълни обещанието си и да я отведе оттук.
Тя все още гледаше пътя всяка вечер, но вече се обръщаше на запад и се молеше да види Коуби Фишър да идва за нея. Дали мислеше все още за нея? Дали бе имал предвид това, което ѝ каза? Ако да, нямаше ли вече да е дошъл?
С всяка изминала нощ надеждата ѝ отмираше все повече, докато от нея не остана само едно мъждукащо пламъче, а накрая просто въглен, заровен в пясъка – топлина, скрита, за да бъде изровена при възможност, но такава можеше въобще да не се появи.
Впрочем всичко, което я задържаше навън дори миг повече, си струваше, дори мечтата да ѝ носеше толкова скръб, колкото и успокоение. Скоро щеше да ѝ се наложи да се прибере вътре и да поднесе вечеря на баща си, а после да шета из къщата под жадния му взор, докато не ѝ каже, че е време за лягане.
Тогава тя покорно щеше да легне в леглото му и да стои мирно, докато той се забавлява. Сети се за Илейн и за всичките години, през които бе търпяла това мъчение, докато Рена е била прекалено малка, за да я разбере. Рена не можеше да си обясни как сестра ѝ е успяла да оцелее след всичко това и да запази разума си, но Илейн и Бени винаги се бяха проявявали като по-силни от нея.
– Стъмва се, момиче – извика Харл. – Идвай и затваряй вратата, преди да те гепнат ядроните.
За миг картината оживя в съзнанието ѝ. Ядроните щяха да се надигнат всеки момент. Трябваше само да прекрачи защитите и да прекрати мъчението.
Но Рена осъзна, че няма силата да направи дори това. Обърна се и влезе в къщата.
* * *
– Ама хич не ми мрънкай, Вълньо – каза Рена на овена, докато го стрижеше. – После ще ми благодариш, че съм те отървала от кожуха ти в тази горещина.
Бени и момчетата ѝ се подиграваха преди, че говори с животните като с хора, но след като вече ги нямаше, Рена го правеше все по-често. Кучетата, котките и животните в обора бяха единствените ѝ приятели на света и когато Харл отидеше на нивата, те я изслушваха със съчувствие, докато тя си изливаше мъката пред тях.
– Рена – чу се шепот зад нея. Тя подскочи и без да иска поряза Вълньо, който изблея, но Рена почти не забеляза, тъй като зад гърба ѝ, само на метър от нея стоеше Коуби Фишър.
Тя пусна ножицата и се заоглежда трескаво, ала от Харл нямаше и следа. Беше на нивата и плевеше, така че едва ли щеше да си дойде скоро. Рена обаче не искаше да рискува, сграбчи Коуби за ръката и го издърпа зад големия обор.
– Какво правиш тук? – прошепна тя.
– Карам няколко бъчви ориз към фермата на Мак Пасчър нагоре по пътя – отвърна Коуби. – Там ще нощувам и на сутринта ще се отправям към Градски Площад.
– Баща ми ще те убие, ако те види – предупреди го Рена.
Коуби кимна.
– Знам. Не ме интересува.
Той попипа неумело торбичката си за писма и извади дълга огърлица от гладки речни камъчета, нанизани на здрава кожена връв със закопчалка от рибена кост.
– Не е нещо особено, ама т’ва мога да си позволя – каза той и ѝ подаде огърлицата.
– Прекрасна е – възкликна тя и взе подаръка. Уви гердана два пъти около врата си, но той и така остана да виси под гърдите ѝ.
– Не спирам да мисля за теб, Рена – призна Коуби. – Пастир Харал и баща ми ми казаха да те забравя, но не мога. Виждам те всеки път, щом затворя очи. Искам утре да се върнеш с мен. Пастирът ще ни ожени, ако отидем при него и му се примолим... Знам, че ще го направи. Направил го е за сестра ти, след като избяга с Джеф Бейлс, а щом веднъж сме в съюз пред Създателя, баща ти нищо ня’а може да каже, за да ни раздели.
– Наистина ли? – попита Рена, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
Коуби кимна, придърпа я към себе си и я целуна чувствено.
Но Коуби задържа контрол над ситуацията само миг, преди Рена да го бутне към стената на обора и да падне на колене. Той вдиша рязко и зарови с нокти във вдлъбнатините по дървената стена на обора, докато тя действаше. Коленете му поддадоха и той се отпусна на земята, а Рена го възседна и вдигна полите си.