Падна пълен мрак и няколко мъгляви фигури се просмукаха от земята, но веднага щом се материализираха ядроните побягнаха. Бяха се научили, че защитите на Лийша не им действат само като проста преграда.
Скоро след това пристигна Защитения, който вървеше до черния си жребец. На гърба на коня бяха преметнати труповете на няколко демона.
Защитниците бързо прекъснаха част от мрежата, колкото Защитения да вкара телата на ядроните. Дърварите поеха нещата, като пренесоха труповете върху каменната маса, докато защитниците възстановяваха мрежата.
– Не ти отне много време – обърна се Лийша към Защитения, когато приближи.
Той сви рамене.
– Поиска по един от всеки вид. Не беше голямо предизвикателство.
Лийша се ухили и взе защитените си скалпели.
– Внимание, всички – извика тя на път за дървесния демон, като се приготви да направи първия разрез. – Часът започна.
* * *
На сутринта имаше обща закуска за тези, които бяха останали в колибата. Дърварите си бяха тръгнали скоро след урока на Лийша начело със Защитения, възнамерявайки да затвърдят наученото, като го приложат на практика, но повечето хора бяха останали на сигурно място зад защитите ѝ до сутринта.
Лийша заръча на чирачките си да сварят огромен казан с овесена каша, а тя сложи чай до котела. Раздадоха паници и чаши на гостите, които вече излизаха от палатките си и потъркваха сънливи очи след късното лягане.
Роджър стоеше на верандата на Лийша настрана от останалите и настройваше цигулката си.
– Не си от хората, които си седят самички – отбеляза Лийша, подаде му паница и седна до него.
– Не съм много гладен – каза Роджър и завъртя вяло лъжицата в купата.
– Кендъл ще се оправи – каза Лийша. – Бързо се възстановява и не вини никого за случилото се.
– А може би трябва – отвърна Роджър.
– Ти имаш уникален талант – рече Лийша. – Нямаш вина, че е труден за преподаване.
– Дали е такъв? – попита Роджър. Лийша го погледна странно, но той не поясни, а се обърна в другата посока и се загледа към двора. – Можеше да ми кажеш...
– Какво да ти кажа? – попита Лийша, въпреки че беше съвсем наясно.
– За теб и „Арлен“ – отвърна Роджър.
– Не разбирам как това ти влиза в работата – сряза го Лийша.
– Но любовните еликсири на Кендъл на теб ти влизат в работата, тъй ли? – сопна ѝ се Роджър. – Може пък да се окаже, че преподаването ми не е толкова слабо. Може пък умът на момичето просто да е бил зает със сладки чайове, а не с демоните, както би трябвало да бъде.
– Не е честно – каза Лийша. – Мислех, че ти правя услуга.
Роджър ѝ се озъби, а досега тази физиономия Лийша я беше виждала само в пантомимите му.
– Не, ти си мислела, че можеш да ме пробуташ на някое друго момиче, за да се почувстваш по-добре, понеже ти самата нямаш интерес към мен. Приличаш на майка си повече, отколкото си мислиш.
Лийша понечи да отговори, но не намери думи. Роджър остави паницата, закрачи напред с цигулката под брадичката си и засвири гневна мелодия, която би сподавила всеки опит на Лийша да го извика обратно при себе си.
* * *
Ядронското гробище беше в пълен хаос, когато Лийша и останалите се върнаха в градчето. Стотици хора, много от тях ранени и всичките до един непознати, изпълваха площада. Бяха мръсни, дрипави и прегладнели до смърт. Изтощени, те си почиваха в ужасни мъки на замръзналия калдъръм.
Пастир Джона тичаше напред-назад, крещеше нареждания на последователите си, които се опитваха да окажат подкрепа на нуждаещите си. Дърварите влачеха дънери до площада, за да има поне място, където хората да седнат, но задачата им сякаш бе непостижима.
– Слава на Създателя! – извика пастирът, щом ги съзря. Съпругата му Вика изтича напред, за да го прегърне, докато той бързаше към тях.
– Какво се е случило? – попита Лийша.
– Бежанци от крепостта Райзън – отвърна Джона. – Точно сут-ринта започнаха да се изсипват, няколко часа след съмване. И не спират да прииждат.
– Къде е Избавителя? – извика жена от тълпата. – Казаха, че е тук!
– Провалили са се защитите на целия град? – попита Лийша.
– Невъзможно – отвърна Ърни. – До Райзън има над хиляда селца и всичките поотделно са защитени. Защо ще бягат насам?
– Не избягахме от ядроните – рече познат глас. Лийша се обърна и се ококори.
– Марик! – извика тя. – Какво правиш тук?
Както винаги, вестоносецът изглеждаше отлично, но по лицето му имаше пожълтели белези, които косата и брадата му прик-риваха само частично, а с единия крак леко накуцваше, докато приближаваше към тях.